— Това е плюнка в лицето! — изписка тя. — Петър! Къде е Петър?!
В този момент Петър Яворов прекрачи прага. В ръцете си държеше чиния с внушителен, току-що изпечен стек, от който се вдигаше апетитна пара. Отряза си спокойно парче, сложи го в устата и притвори очи с видимо удоволствие.
— Мамо — подхвана той, след като преглътна, — Елена ви предупреди. Вие обаче решихте, че ще я пречупите с „родителски авторитет“. Е, не се получи. Ако сте гладни — магазинът е на три километра. Искате месо? Скарата е в двора. Въглища имам — ще ви ги дам на себестойност.
— Ти… на мен… въглища ще продаваш? — прошепна Светлана Яворова, притискайки драматично гърдите си, макар и от грешната страна.
— Ще ви науча да уважавате жена ми — отвърна Петър твърдо. — Времената на безплатните услуги свършиха. Който иска нещо, участва.
Свекървата отвори уста, готова да излее познатата реч за неблагодарните деца, разпада на рода и нуждата от валериан.
— О, Светлана Яворова, не се хабете — прекъснах я с усмивка. — Знам какво следва: че съм разбила семейството. Но ако едно „семейство“ съществува само благодарение на безплатни кюфтета, това не е семейство, а клуб по интереси към хладилника.
— Айде стига! — изсъска Гергана Борисова. — Тръгваме си, Борис! Няма да стъпя повече тук!
Тя грабна чантата си и излетя навън. Борис Живков се поколеба за миг, хвърли тъжен поглед към стека на Петър, въздъхна тежко и я последва.
Светлана Яворова остана неподвижна, опитвайки се да запази достойнство. Само че величието трудно се поддържа на празен стомах.
— Това няма да го забравя — изсъска тя.
— И аз — отвърнах спокойно. — Приятна вечер.
Николай Емилов и Мария Живкова си размениха поглед. Вътре в тях гордостта и гладът влязоха в кратка схватка. Победителят се изясни почти мигновено.
— Елена, Петре… — почеса се Николай. — Магазинът още работи, нали? Ако отскочим да вземем месо и нещо за пиене… ще ни пуснете ли на скарата?
— С принос към общата трапеза — добре дошли сте и до сутринта — усмихна се Петър и ми намигна.
По-късно вечерта, докато Николай и Мария миеха съдовете без да бъдат молени, аз излязох на верандата. Въздухът беше свеж, а тишината — особено сладка.
Има една стара истина: ако позволиш на някого да ти се качи на врата, не се учудвай, когато започне да те пришпорва. Границите не са зидове — те са врати. Влиза само онзи, който носи ключа на уважението. Останалите могат да блъскат колкото искат.
Следващата събота дойдоха единствено Николай и Мария — този път с пълни торби и чисто нови метли за банята. Светлана Яворова се обади по телефона, че била с високо кръвно. Но аз прекрасно знам — не е от кръвното. Просто я души ядът. А с яда спор няма.
