Гергана Борисова държеше в ръце миниатюрна тортичка – не повече от двеста грама, колкото за снимка, не за ядене. Светлана Яворова носеше единствено самочувствието си. Мъжете пристъпваха след тях с празни ръце и още по-празни изражения.
— Е, виждаш ли! — провикна се тържествуващо свекърва ми, оглеждайки двора, който блестеше от чистота. — Когато поискаш, можеш да бъдеш прилична домакиня! А ти с твоите ценоразписи… Къде е Петър?
— Вътре е, при печката, проверява дали дърпа добре — отвърнах спокойно. — Хайде, събличайте се, парата е чудесна. Точно както я обичате.
Те оживено зашушукаха и почти се втурнаха към банята. В следващите два часа оттам се чуваха доволни въздишки, плясък на вода и характерното тупкане на веник по нагорещена кожа. Аз останах на верандата с книга и чаша чай. В тишина. И в пълно спокойствие.
Когато най-сетне излязоха — зачервени, омекнали от парата, увити в чаршафи като древни патриции — апетитът им вече беше на ниво „спешност“.
— Ех, че добре ни се отрази! — разтриваше длани Николай Емилов. — Елена, хайде на масата! Стомасите ни свирят! Усещах миризма на месо!
Цялата компания пое към кухнята. Светлана Яворова вървеше отпред, с изражение на човек, който очаква фанфари. Бутна вратата широко… и замръзна на прага.
Масата беше покрита с чиста покривка. В средата — гарафа с вода, шест чаши и голяма купа със сухари. От онези твърди, които се поддават само на хора със здрави зъби.
Под солницата беше притиснат лист формат А4.
— Това… шега ли е? — прошепна Гергана, сочейки сухарите.
— Вечеря — отвърнах невъзмутимо, влизайки след тях. — За близки хора.
— А къде е месото? Салатите? Поне картофи?! — гласът на Светлана Яворова премина в гневен рев, а лицето ѝ придоби цвета на хавлията, в която беше увита.
— Но нали вие настояхте „без условия“ — повдигнах вежди аз. — Условията бяха описани ясно: дърва, продукти или пари. Вие пожелахте да отпаднат. Добре. Банята получихте. Без заплащане. Но обслужване тип ресторант не е включено в пакета „Любима рода – икономичен вариант“.
— Подиграваш ли ни се?! — пискливо извика Гергана. — Гладни сме! Пътувахме! Излязохме от парната!
— Гергана — прекъснах я спокойно, но твърдо, — когато отидеш на фризьор, плащаш за подстригването, нали? Не казваш: „Ние сме си хора, направи ми го безплатно.“ Защо тогава моят труд, моето време и продуктите ми да струват по-малко от една прическа?
— Как смееш да сравняваш майка с фризьорка! — възмути се Светлана Яворова, опитвайки се да надигне глас до обичайния си драматичен регистър, но гладът очевидно ѝ пречеше. — Това е пълна липса на уважение!
