— Къде са ми нещата? — въпросът проряза утринната тишина в хола. Гласът не беше силен, но беше достатъчно ясен и твърд, за да накара всеки да подскочи. Всеки, освен Калин Балкански.
Той се бе настанил удобно в любимото си кожено кресло — онова огромно и претенциозно чудовище, което Радка Каменар откровено ненавиждаше. Държеше чашата си с кафе с бавна, почти ритуална прецизност. Отпи спокойно, сякаш светът около него не съществуваше, после внимателно върна фината порцеланова чаша върху чинийката на ниската масичка до себе си. Дори не извърна глава. Слънчевите лъчи се процеждаха през широкия прозорец и хвърляха дълги сенки по паркета. В една от тях стоеше Радка — облечена в лек копринен халат, с изправена стойка и напрегнати рамене.
— Попитах те нещо, Калин. Къде са портфейлът ми, банковите карти и ключовете?
Едва тогава той благоволи да реагира. Погледът му остана прикован в тъмната повърхност на кафето, сякаш там се криеше отговорът на някаква вселенска загадка.
— У мен са — отвърна равнодушно. Гласът му звучеше така, сякаш съобщаваше валутния курс или времето за деня. — И ще останат при мен. Докато не се научиш да се държиш като достойна съпруга, а не като разглезена студентка.
Радка не помръдна. По гърба ѝ премина хладна вълна, но тя не беше от страх. Беше от очакване. Познаваше мъжа си отлично. Когато усещаше, че губи контрол, той затягаше примката. Досега го бе правил дребнаво — с мълчаливи наказания, отменени планове, демонстративна студенина. Но никога не беше стигал дотук. Сега прекрачваше граница.
— Ще стоиш вкъщи — продължи той със същия наставнически тон и най-сетне я погледна. В очите му нямаше ярост, а ледена увереност, че е прав. — Ако ти потрябват пари за храна, ще ми казваш. Ще ти давам точно толкова, колкото е нужно. Ако решиш да излезеш с приятелки — първо ще обсъдим с кого и къде, а аз ще реша дали може. Ще напускаш дома само с мое позволение. Оттук нататък ще живееш по моите правила.
Той направи пауза, готов да посрещне буря от сълзи или истерични обвинения. Очакваше съпротива, за да я сломи и да се наслади на ролята си на строг господар, който поставя „непослушната“ жена на мястото ѝ.
Но Радка се засмя.
Смехът ѝ беше тих, плътен, идващ от дълбините на гърдите. В него нямаше и следа от веселие — само концентрирана, хладна ярост. Калин неволно се наведе напред. За първи път тази сутрин лицето му издаде смущение.
— Значи вече трябва да искам разрешение за всяка покупка и всяка крачка навън? — попита тя спокойно. — Калине, да не си прекалил с чувството си за величие?
— Това изобщо не е смешно! — изрева той, осъзнавайки, че планът му се разпада. Скочи от креслото, лицето му пламна. — Ще правиш каквото ти казвам!
— Добре — съгласи се тя неочаквано меко и кимна. В погледа ѝ проблесна хищна искра.
Движението ѝ беше светкавично. Преди той да осъзнае какво става, Радка пристъпи към масичката, грабна новия му телефон — последен модел, негова гордост — и без да го разглежда или да отправя заплахи, се отправи към балкона с равна, уверена крачка. Калин замръзна насред думите си, устата му остана отворена. Видя как тя излиза на утринния въздух и с кратък, точен замах пуска устройството надолу. От дванадесетия етаж не се чу почти нищо.
Тя се върна вътре със същото невъзмутимо изражение. Застана срещу него и го погледна право в очите.
— Смяташ ли да си купиш нов телефон? — произнесе тихо, отчетливо. — Ще трябва да поискаш разрешение. От мен. За покупката.
После се обърна и тръгна към спалнята. Вратата се затвори с рязко щракване — звук, който в зашеметеното съзнание на Калин отекна като изстрел за старт. Той остана сам в хола, до изстиващото кафе и развалините на внимателно изградената си стратегия.
Щракването не беше край, а начало. Калин стоеше неподвижно, взирайки се в празното място върху масичката, където допреди миг лежеше телефонът му. Вцепенението му трая кратко — не повече от десетина секунди. После на негово място се настани не ярост, а студена, пресметлива решимост. Ако тя искаше война — щеше да я получи. Но той нямаше да играе по нейните правила.
