Георги Данаилов току-що бе завършил медицина с отличие и диплома за терапевт, а устремът му беше неудържим. Искаше веднага да се хвърли в работа и не се плашеше от тежки случаи или сложни задачи. Съдбата сякаш откликна на този плам. Макар да имаше блестящ успех и солидна практика в столицата, никой не възнамеряваше да поверява цял градски район на току-що дипломиран лекар. Решението беше първо да го изпратят „на терен“, за да натрупа опит из околните населени места.
Още в първия си работен понеделник Георги получи вързоп пожълтели папки, стегнати с канап. На корицата с ироничен почерк бе изписано „Весел живот“. Преди да успее да зададе какъвто и да било въпрос, вече стоеше в коридора с документацията в ръце.
Оказа се, че това са личните здравни досиета на жителите на село, което дори съвременните навигации не разпознаваха. Освен архивите му връчиха компас, чифт гумени ботуши и стара карта от средата на миналия век — последната, на която въпросното селище изобщо фигурираше. Лекар не бе стъпвал там от две години. По разпореждане на Министерството през тази година трябваше да се събере подробна анамнеза на всички хора в областта и накрая да се изготви доклад с ясно заключение: необходима ли е амбулатория в това населено място.
Един бегъл поглед към диагнозите накара ентусиазма му да поизстине. Почти всяко досие съдържаше тежки заболявания — коремен тиф, гангрена, туберкулоза, онкологични проблеми, сериозни мозъчни сътресения с нужда от спешна намеса, счупвания, бъбречни и сърдечни страдания. Нямаше обаче нито ред за проведено лечение или резултати от него.
Избор нямаше. Георги метна папките под мишница, обу ботушите и тръгна в посоката, която сочеше стрелката на компаса. Път до селото на практика липсваше. Първата бележка в бъдещия му отчет се появи почти веднага: „Линейка не може да достигне дотук.“
Когато най-сетне стигна, на входа на селото Георги Данаилов бе посрещнат от човек, който очевидно го очакваше.
