— За онова ли говорите? — махна с ръка Любен Старозагорски. — Че това рана ли е? Борис само ми одра ребрата. Наложи се после да му дам малко урок, че много се беше разлудувал.
— Урок? — не разбра Георги Данаилов.
— Ами по муцуната два-три пъти, да му спадне младежкият плам. Усети силата си и реши, че е цар на кошарата, та трябваше да му укротя перчема.
— Искате да кажете, че сте се били с бика?
— Е, не точно бой… По-скоро схватка. И той ме блъсна няколко пъти. Оттогава обаче сме като скачени съдове — не можем един без друг.
— А раната с какво обработихте?! — гласът на лекаря вече трепереше от напрежение.
— С жълтурче, естествено. Намазваш, стягаш и пак на паша.
Георги внимателно огледа белега, който се губеше сред още куп други следи по тялото на овчаря. За всяка от тях Любен имаше история.
— Този е от младини — паднах от круша и един клон ме разпра. А оня там май е от брадвата — Асен цепеше дърва за първи път, аз стоях наблизо и не внимавах достатъчно.
— И всичко това пак със жълтурче сте лекували? — докторът усети как собственото му кръвно тръгва нагоре.
Старецът кимна спокойно. В картона бе добавена още една кратка бележка: „Клинично здрав“.
След него прекрачи прага Мария Огнянова — жена, чиято възраст трудно можеше да се определи. В документацията ѝ нямаше почти нищо, освен диагноза: „Двустранна пневмония. Глухоняма от петгодишна“.
Георги Данаилов написа на лист: „Казвам се Георги Данаилов. От днес съм вашият лекар.“
— Добър ден. Мария Огнянова — отвърна тя ясно и отчетливо.
Лекарят рязко се изправи.
— Това е невъзможно! Нали сте глухоняма?
— И какво от това? — намръщи се жената. — Да не би да ми е забранено да поздравявам?
— Но според данните не сте говорили от петата си година!
— Може пък да не е имало с кого да разменя дума — сви рамене тя. — Сега виждам възпитан и учен човек. Не като предишния, който още от вратата започна да псува пред мен.
