Посрещна го Симеон Старозагорски — кметът на селцето. Нисък, набит мъж с гъсти мустаци и мълчалив нрав. Кожата му беше потъмняла от слънцето до цвят на изпечен кестен — спокойно можеше да рекламира солариум. Той предостави дома си за кабинет и място за прегледи, а междувременно сам седна пръв срещу лекаря като пациент.
Георги Данаилов отвори картона му и прочете на глас диагнозата:
— Менингит.
Погледът му неволно се изпълни с тревога.
— Как сте сега? — попита внимателно.
— Добре съм.
— А с какво се лекувате, когато се почувствате зле?
— С пчели.
— С… пчели? — не скри изненадата си докторът.
— Точно така. Зад плевнята имам кошери. Щом усетя, че ме наляга болест, рано сутрин, преди работа, отивам при тях без дрехи, почуквам по капаците да ги събудя. Те, уж благодарни, че съм ги раздвижил, ме жилят няколко пъти. После изяждам половин литър мед и край — на нивата вече няма време за болежки, всичко отминава. Баща ни така ни цяреше с брат ми, а него — дядо. Пчелната отрова лекува.
По външен вид Симеон изглеждаше напълно здрав и разсъдлив. За всеки случай Георги направи подробен преглед, но не откри нито един тревожен симптом. В картона се появи кратка бележка: „Клинично здрав“.
След него повикаха Любен Старозагорски — овчаря на селото. По документи беше на деветдесет и три години. Старите записки сочеха, че някога е попаднал при лекар след като бик го бил пронизал с рог.
— Как се чувствате? — изуми се Георги, защото старецът бе извървял пеша разстоянието от най-крайната къща, бос, с житен клас, стиснат между зъбите.
— Чудесно — сви рамене Любен.
— Ами вашето… пробождане?
— Какво пробождане? — ококори се овчарят. — Никъде не съм се пробождал. Стадото си е цяло, всеки път го броя.
— Не, имам предвид онова, когато бикът ви нанесе рана — с треперещ глас ут
