Тя разпозна номера веднага. Още го разпознаваше — въпреки десетте години брак, въпреки изминалия месец след развода, въпреки усилието да се научи да не подскача при всяко известие на телефона. На екрана светна: „Васил“. И Диана усети как към гърлото ѝ се надига онова познато гадене. Не от страх. От ярост — натрупвана цял месец, без да намери пролука навън, втвърдена някъде под ребрата като студен камък.
Натисна зеления бутон, преди да успее да се спре. Грешка.
— Майка каза, че сметките за ток и вода са ѝ дошли още миналата седмица. Защо не си ги платила? — гласът на бившия ѝ съпруг звучеше така, сякаш предния ден бяха закусвали заедно и нищо между тях не се беше случило. Същото познато раздразнение. Същият тон, с който я укоряваше, когато не купеше любимото му кисело мляко или пуснеше пералнята на „грешната“ програма.
Диана застина до прозореца на новата си гарсониера, за която плащаше безумно висок наем с парите, останали от продажбата на старата ѝ кола. На перваза стоеше хилав фикус — единственото нещо, което беше взела от общото им жилище, освен документите и две чанти с дрехи.
— Ало? — нетърпеливо отсече Васил. — Чуваш ли ме? Знаеш, че пенсията ѝ е малка.
Знаеше. Винаги го беше знаела. Свекърва ѝ, Живка Валентинова, получаваше почти смешна пенсия, страдаше от високо кръвно и артроза, и живееше сама в стар панелен блок в края на града. През всичките осем години, в които Диана беше омъжена, точно тя се грижеше за сметките ѝ, купуваше лекарствата, миеше прозорците, водеше я по лекари, уреждаше подмяна на газовата тръба, караше се с домоуправителя и слушаше с часове разкази за младостта ѝ и за това как „днес всичко е друго“.
Не го правеше от обич към свекърва си. Правеше го от чувство за дълг. Защото Васил се прибираше късно. Защото „на теб не ти е трудно“. Защото „тя вече е и твоя майка“. Това последното беше любимото му изречение. Твоя майка. Сякаш Живка Валентинова можеше да ѝ стане родна с едно щракване на пръсти.
Само че в деня на развода, пред служителката в гражданското, тази измислена роднинска връзка щракна обратно. Изчезна. Все едно никога не я беше имало.
— Не си платила сметките — повтори Васил и в гласа му се появи твърда, метална жилка. — И в събота не отиде. Нито с продукти, нито с пари за лекарства. Майка чакаше.
Диана изведнъж се усмихна. За първи път от месец насам. Усмивката ѝ излезе крива, зла, почти плашеща.
— И още нещо — продължи той, вече набирайки скорост. — За прозорците ѝ също трябва да се погрижиш.
