Смисълът на думите ѝ не ми просветна веднага. Какво студио? Нима онова малко жилище в покрайнините на града, което купих още преди брака си, събирайки всяка спестена стотинка и добавяйки скромното наследство от баба?
— Светлана Радославова, вие добре ли сте? — произнесох тихо, за да не накарам колегите в кабинета да наострят уши. — Там живее човек. Апартаментът е отдаден с напълно редовен договор.
— О, стига драматизира! — махна пренебрежително тя, сякаш спорехме за стара покривка. — Какъв наемател? Цяла седмица наблюдавам — вечер няма светлина, никой не влиза, никой не излиза. Празно стои, а родната ти зълва се скита по чужди квартири. Ще се обадиш на твоя човек и ще му обясниш, че обстоятелствата са се променили. Лилия Соколова ще се настани с котките си. Хайде, Елена, не бъди дребнава — щом синът ми е женен, всичко вече е общо!
Разговорът приключи с къси, отсечени сигнали. Втренчих се в притъмнелия дисплей и усетих как гневът ми се надига тежко и задушаващо. Това жилище беше единствената ми сигурност — бъдещата ми добавка към пенсията, за която години наред се лишавах от почивки и удобства. А наемателят ми не беше случаен човек, а Георги Радославов — пенсиониран подполковник от полицията, педантичен и дисциплиниран. Тъкмо бе заминал за десетина дни в санаториум, за да лекува гърба си.
Без да се бавя, набрах Иван Радославов. Той вдигна с видимо нежелание; в гласа му се долавяше смесица от вина и упорство.
— Ели, какво толкова? — въздъхна той. — Мама не греши, нали сме семейство. Лилия временно ще остане там, докато си намери работа. Защо ни е чужд мъж в нашия имот, когато сестра ми има нужда?
— Иван, този имот е купен преди брака. Той е моя собственост. Вътре има чужди вещи и платен депозит! Вие сте влезли незаконно!
— Какви вещи? Две ризи и някакви дреболии — измърмори той. — Мама ги сложила в торби и ги изнесла на балкона. Не прави от мухата слон. Ще говорим довечера, изморен съм.
Аз обаче нямах намерение да чакам вечерта. Помолих началника да ме пусне, измисляйки история за спукана тръба, и излязох навън. Пролетният въздух леко охлади пламналото ми лице. Не желаех да се впускам в квартални скандали и лично да изхвърлям кутиите на зълва си — в подобни сцени Светлана Радославова винаги печели. В арсенала ѝ неизменно присъстват „високо кръвно“ и непоклатимият ѝ статут на майка на съпруга ми.
Извадих телефона и открих номера на Георги Радославов. По план той трябваше да се върне след седмица, но нямаше как да не опитам.
— Слушам ви, Елена Александрова — прозвуча спокойният му, плътен баритон.
— Господин Радославов, извинете за безпокойството. Имаме сериозен проблем — поех си дълбоко дъх. — В мое отсъствие роднините ми са повикали ключар, сменили са патрона и са настанили вътре млада жена с три котки. Вашите вещи са събрани в чували и оставени на балкона.
Настъпи продължително мълчание, натежало като буреносен облак.
— Прекъснаха лечението ми и ме повикаха по спешност в управлението — гласът му стана леден. — Тъкмо влизам в града. До два часа ще съм там. Не предприемайте нищо, Елена Александрова. Ще уредя въпроса лично. Донесете документите за собственост.
Пристигнах пред блока по-рано от уговореното. Настаних се на пейката до съседния вход, дръпнах качулката над челото си и зачаках. Не след дълго в двора плавно спря автомобилът на Светлана Радославова. Тя изскочи от шофьорското място, натоварена с огромни пликове от кварталния супермаркет, готова да продължи своята самоуверена акция.
