Двамата униформени не чакаха втора покана. След кратка, но ясна разпоредба, Лилия и майка ѝ бяха принудени да се върнат на балкона и да започнат да изнасят всичко, което не им принадлежеше. Наредено им беше чувалите и кашоните с моите вещи да бъдат внесени обратно и подредени внимателно по местата им — без тряскане, без излишни жестове.
Не измина и половин час, а площадката пред апартамента заприлича на склад. Навсякъде се търкаляха вързопи, пазарски чанти на карета, пластмасови клетки за котки и импровизирани кашони. Лилия, хлипайки шумно, влачеше по стълбите грамаден куфар, който едва удържаше. Светлана Радославова се появи последна — пребледняла, задъхана и видимо разклатена.
Щом стъпи навън, тя внезапно замръзна. Отвори уста, сякаш да изкрещи нещо обидно, но от гърдите ѝ излезе само пресечено, дрезгаво хриптене. Погледът ѝ шареше безпомощно, опита се да направи крачка към мен, ала краката ѝ се подкосиха. Този път не беше театър за пред съседите. Страхът от полицейската намеса и от срама, който щеше да се разнесе из целия вход, я бяха парализирали. Тежко се отпусна върху дървената пейка пред блока, разтривайки изтръпналите си бедра и поемайки въздух на пресекулки. Истинска паническа криза.
Лилия се разрови в торбите с покупки, които майка ѝ бе донесла по-рано през деня, измъкна бутилка минерална вода и започна трескаво да я налива в устата ѝ, като междувременно нареждаше високо колко безсърдечна съм била. Георги Радославов само поклати глава, без да се впечатли от сцената, и се отправи към патрулния автомобил.
Борис Валентинов не губи време — още на стълбището набра майстор, когото познаваше, и настоя спешно да подмени патрона на бравата с нов, сигурен механизъм. Ключове щяхме да имаме единствено той и аз. Светлана и Лилия останаха да чакат пред входа сред багажа си, докато не се появи бус, повикан от техни познати, за да ги прибере заедно с целия им „покъщнина“.
Привечер Иван Радославов се прибра, видимо разтърсен. Очите му бяха разширени, а още от прага започна да размахва ръце и да повишава тон.
— Елена Александрова, ти съвсем ли загуби мярка?! — крещеше той. — Това са просто квадратни метри! Заради тях ли ще докараш майка ми до гроб и ще разбиеш семейството ни? От нерви краката ѝ отказаха! Нито една нормална жена не постъпва така!
Изслушах го спокойно, вперила поглед в зачервеното му лице. В този миг ми стана болезнено ясно, че с този човек нямаме общ път. Той действително вярваше, че аз съм виновна за всичко — дори за собствените им беззакония. Без да влизам в спор, свалих от горния шкаф голяма пътна чанта и отворих гардероба.
— Майка ти обича да се разпорежда с чужди домове, нали? — казах хладно, докато подреждах ризите и панталоните му вътре. — Нека сега уреди и твоя. Имаш точно шестдесет минути да събереш останалото и да напуснеш жилището ми, преди да повикам патрул. Днес вече натрупах опит с бързото изнасяне.
Той онемя. Очевидно не очакваше такъв развой. Опита да смекчи тона, започна да мънка, че бил избухнал, че не мислел така… Но решението ми беше окончателно. С човек, който застава срещу мен в подобен момент, не възнамерявах да деля покрив. Иван тресна входната врата и замина при майка си.
Историята можеше да приключи с обикновен развод, ако съдбата не беше решила друго.
Два месеца по-късно се срещнахме с Иван пред сградата на съда, където подавахме документите за разтрогване на брака. Той изглеждаше изтощен, отслабнал и някак пречупен. Погледът му, насочен към мен, бе пълен с разкаяние.
— Елена, ами ако опитаме пак? — прошепна той, като нервно стискаше дръжката на чантата си. — Не издържам повече. Вкъщи е истински кошмар.
Оказа се, че след твърдата ми реакция Светлана Радославова наистина се изплашила. Страхувайки се да не потърся съдебна отговорност за нанесените щети или да не предприема други мерки, тя решила да действа превантивно, а междувременно и да „помогне“ на скъпата си Лилия, която изведнъж се оказала в положение, от което нямало къде да живее.
