Борислав Радев от първия миг не понесе Теодор Велинов. Дори повече – в сърцето му се надигна истинска омраза. Вечерта, когато майка му, Ралица Стоянова, с напрегнати движения на ръцете и пресекващ глас го повика при себе си, той още не подозираше какво ще чуе.
— Бориславе, запознай се, това е Теодор Велинов. Работим заедно… и решихме занапред да живеем под един покрив.
Осемгодишното момче се смръщи и я изгледа неразбиращо. Как така „да живеем“? Някакъв непознат мъж щял да се нанесе у дома им?
— А татко? — изстреля той рязко, като стрелна с поглед и майка си, и застаналия неловко до вратата мъж.
— Бориславе, стига! — гласът на Ралица потрепери и стана по-остър.
— Татко ще си дойде! Ще се върне, ще видиш! Ти не ни трябваш! — извика детето към Теодор, а очите му се напълниха със сълзи. След миг се затича към стаята си и се хвърли на леглото.
Ралица го последва и седна до него. Погали го по косата и раменете, говореше тихо, сякаш да не го уплаши още повече:
— Колко пъти да ти обясня, сине… баща ти ни изостави. И мен, и теб. Няма да се върне. Никога. А Теодор е добър човек. Ще се грижи за нас. Ще свикнете един с друг.
Борислав не се обърна. Лежеше с лице към стената и стискаше зъби. Не вярваше на нито дума. Баща му и преди беше отсъствал с месеци — караше големия си камион из страната, но винаги се прибираше. Весел, шумен, с торби подаръци. Още от портата подвикваше: „Хайде, излизайте! Вижте кой се прибра!“ И Борислав хукваше към него, разперил ръце: „Тате! Какво ми донесе?“
Последния път обаче нещо беше различно. Преди да замине, двамата с Ралица дълго говориха в кухнята. Майка му подсмърчаше, а той повтаряше упорито: „Рали, без сцени. Знаеше, че имам семейство. Трябва да мисля и за тях.“ Тогава Борислав беше на шест. Не разбираше какво означава „друго семейство“. Нали те тримата бяха семейство? Как може да има още едно?
На сутринта баща му го нямаше.
— Кога ще се върне? — попита той, а Ралица само въздъхна тежко.
Когато му каза, че повече няма да дойде, че има друга жена и други деца, които са по-важни за него, Борислав избухна. Плачеше, крещеше, обвиняваше я, че лъже. Убеден беше, че баща му го обича и непременно ще се появи. Мина време, дълго време, а портата така и не изскърца от познатото му отваряне. Щом споменеше баща си, майка му го срязваше с нетърпеливо „стига вече“. А сега в дома им стоеше този непознат — Теодор Велинов.
Ралица излезе от стаята. Борислав чу приглушения разговор от кухнята.
— Не трябваше така изведнъж — каза Теодор. — Можеше поне малко да го подготвим.
— Ще свикне — отвърна тя кратко. — Всичко ще си дойде на мястото.
На следващата сутрин Теодор седна с тях на масата. Хвалеше пържените яйца, сякаш бяха някакъв кулинарен шедьовър. Ралица му се усмихваше и доливаше чай.
— Бориславе, искаш ли да те закарам до училище? Може дори да ти дам да подържиш волана — предложи той с престорена бодрост.
— Ще отида сам — измърмори момчето.
Баща му също го беше слагал зад волана на камиона. Машината стоеше загасена, но за Борислав това нямаше значение — въртеше кормилото, натискаше копчетата и си представяше, че пътува отвъд хоризонта. От този човек обаче не желаеше нищо. Теодор не настоя, а Ралица не направи забележка за грубия тон. Детето отдавна ходеше само до училище — майка му работеше в комбината в близкия град и всяка сутрин бързаше да хване автобуса, като още от прага подвикваше да не закъснее за часовете.
