Теодор не прие думите на Ралица с лека ръка.
— Ако е било обикновено мъжко сборичкване и са били един срещу друг — добре, нека се научи да се защитава — каза той замислено. — Но ако някой системно го тормози? И без това му е трудно напоследък… заради нас. Ако пак се случи нещо подобно, ще отида да говоря с класния му ръководител. Дискретно. Без излишен шум. Може да има нещо, което ни убягва.
Ралица кимна в знак на съгласие. А зад затворената врата Борислав стискаше зъби. „Намерил се и той закрилник! Ще се оправя сам, без ничия помощ!“ — кипеше в него.
На следващата сутрин, подтикнат от глупаво раздразнение, той реши да си отмъсти по детински. Докато Теодор не гледаше, изсипа лъжица сол в чашата му с чай. Мъжът винаги пиеше без захар, така че нямаше как да сбърка вкуса. Нека разбере, че присъствието му тук не е желано. Нека усети, че никой не чака подкрепата му.
Теодор отпи, направи едва доловима пауза, след което спокойно изля съдържанието в мивката и си наля нов чай.
— Изстинал е — отбеляза той невъзмутимо на изненаданата Ралица.
Борислав очакваше гняв, упреци, разпит. Нищо такова не последва. И това го ядоса още повече. В следващите дни измисляше дребни номера — ту скриваше инструмент, ту разхвърляше нещо нарочно. Все опити да „насоли“ натрапника, и буквално, и преносно. А Теодор сякаш не забелязваше провокациите. Не повишаваше тон, не търсеше виновен. Поправяше счупеното, подреждаше разместеното и приемаше неизбежното с търпение.
Есента отмина, зимата се изниза, пролетта дойде почти неусетно. Един следобед Борислав се прибра от училище, а вкъщи беше необичайно тихо. Часовете минаваха, а нито Ралица, нито Теодор се появяваха. Тревогата му започна да расте, когато през прозореца проблеснаха фарове. Вратата се отвори, но влезе само Теодор.
— Къде е мама? — попита момчето рязко.
Мъжът седна срещу него.
— Спокойно, няма нищо страшно. Ралица е в болницата за малко. Ще трябва известно време да остане там, а дотогава двамата ще се справяме сами у дома.
— Какво ѝ има? — гласът на Борислав изтъня от страх.
— Всичко е наред. Просто… скоро ще имаш братче или сестриче. Лекарите искат тя да си почива повече.
Новината падна като камък. Значи така. Първо се появи Теодор, а сега ще има и „тяхно“ дете. А той? Ще остане излишен. Ще бъде изместен. Няма да позволи това. Ще си тръгне. Завинаги.
Докато Теодор притопляше вечерята и се опитваше да поддържа разговор, Борислав вече вземаше решение. Когато къщата притихна, той тихомълком напъха в раницата няколко дрехи и най-необходимото. Изчака да стане съвсем тъмно и се измъкна навън.
Стъпките му отекваха по пустите селски улици. Вървеше решително, представяйки си как майка му ще се върне у дома и ще разбере, че го няма. Тогава ще съжалява. Ще осъзнае каква грешка е допуснала.
Но с всяка крачка увереността му отслабваше. Всъщност Теодор не беше лош човек. Подреди къщата, оправи оградата, покани го на риболов, води го за гъби в гората, дори го караше да му „помага“ с колата — сякаш вярваше, че Борислав разбира от двигатели. А за Нова година му подари радиоуправляем хеликоптер — страхотен модел, какъвто Ралица едва ли би избрала. Тя нямаше представа от такива неща, а и беше скъп. В Дядо Коледа Борислав отдавна не вярваше.
И напоследък майка му се усмихваше по-често. Изглеждаше по-спокойна, по-малко изтощена.
А баща му… вече трета година не се беше появявал у дома.
