Отсъствието на баща му вече не беше изключение, а правило. Трета година не бе прекрачвал прага. А и преди това идваше рядко – за ден-два, колкото да се отбие. Прегръщаше Борислав още на вратата, пъхваше му в ръцете някаква дреболия и до там. Никога не попита как е в училище, има ли нужда от нещо, какво го тревожи. Сядаше да яде, понякога посягаше към чашката, смееше се шумно в кухнята, докато Ралица се въртеше около него.
Веднъж тя спомена, че кухненската полица се е откъртила. Той само махна с ръка: „Ще се оправи“ – и не направи нищо. Наложи се Ралица сама да забива пирони. Постави я накриво и така си остана, докато Теодор Велинов не я оправи както трябва.
Борислав спря насред пътя. Мислите му се блъскаха една в друга. Тъкмо тогава под обувката му нещо изпука. Огледа се и осъзна, че вместо по моста е поел по заледената пътека през реката в края на селото. През зимата хората често минаваха оттам, но сега пролетта вече топеше леда. Знаеше, че е рисковано – просто се беше унесъл. Сърцето му заби до пръсване. Опита внимателно да се обърне назад, ала ледът изскърца още по-зловещо…
Същата вечер Теодор надникна в стаята му. Момчето и без това бе напрегнато напоследък, а той се стараеше да намери път към него – и ето ти ново изпитание. Леглото беше празно. Нямаше я и ученическата раница. До гардероба се търкаляха нахвърляни дрехи. Теодор разбра мигновено – Борислав бе излязъл.
Метна якето и се качи в колата. Първо отиде до Калоян Мирчев, но приятелят му не знаеше нищо. Времето притискаше. Гората край селото беше малка, но достатъчна да се случи беда. Когато приближи моста, в далечината зърна тъмна фигурка върху леда. Спря рязко и изскочи навън.
— Чичо Сашо! — проехтя отчаян вик.
В същия миг повърхността под Борислав се пропука и той изчезна в ледената вода. Студът го прониза като нож. Намокрените дрехи натежаха и го повлякоха надолу, но с последни сили той се вкопчи в ръба на разчупения лед и подаде глава. Видя как Теодор тича към него.
— Дръж се, момчето ми! Идвам! — викаше той.
Борислав стискаше, докато пръстите му изтръпваха. След миг силните ръце на мъжа го издърпаха. Към брега вече можеше да се върви. Теодор го притискаше до себе си и бързаше към автомобила, а момчето трепереше — от студ и от преживяното. Осъзна, че опасността е минала. Всичко старо сякаш също.
— Татко… — прошепна пресипнало той и се сгуши в рамото му.
У дома Теодор го разтри, стопли го с горещ чай и го уви в дебело одеяло. Седна до него и тихо каза:
— Ако понякога греша, прости ми. Нямал съм деца и не винаги знам как се прави. Но обичам майка ти. И теб също.
Борислав го слушаше и си мислеше колко е бил сляп. Истинският баща не е този, който идва за ден и си тръгва. Истинският остава.
— Мама ще се разстрои… — промълви той.
— Няма да ѝ казваме. Не бива да се тревожи — отвърна Теодор и приглади вече сухата му коса.
Момчето заспа с усмивка.
Когато Ралица се прибра по-рано от болницата, без да предупреди, остана на прага, смаяна. На пода в хола Борислав и Теодор сглобяваха конструктор.
— Не, тате, тази част не е за тук. Виж, сложи тази — наставляваше го Борислав.
— Точно така, синко. Сега вече прилича на кораб — засмя се Теодор.
Ралица се облегна на касата и се усмихна. Най-сетне всичко си идваше на мястото. На вечеря щеше да им съобщи новината от болницата — очакваха момиченце.
