Делниците им отдавна бяха подчинени на този ритъм – Ралица Стоянова ставаше по тъмно, за да хване автобуса към предприятието в съседния град, и още от вратата подвикваше на сина си, че закуската го чака на масата. Само в събота и неделя успяваха да седнат един до друг сутрин.
Колкото и да беше сърдит на Теодор Велинов, любопитството на Борислав надделя – искаше да види каква кола кара. В ума му изникна старият москвич на Тихомир Дончев от съседната къща, който палеше машината веднъж месечно, колкото да стигне до пазара в областния град. Очакваше нещо подобно. Вместо това пред дома им спря лъскав сребрист автомобил. Ралица се настани на предната седалка, махна на сина си през прозореца, а Теодор кратко натисна клаксона за довиждане.
Борислав нито отвърна на поздрава, нито се усмихна. Само сви вежди и тръгна в обратната посока. На две къщи по-надолу, върху пейката под ореха, го чакаше най-близкият му приятел – Калоян Мирчев.
— Е, лоша работа — проточи Калоян и машинално се почеса по тила. Винаги правеше така, щом стане дума за доведени бащи. В неговия дом Пламен Яворов живееше вече четвърта година. Пиеше често, гласът му рядко звучеше спокойно, а шамарите и задниците бяха нещо обичайно. Майката на Калоян не се намесваше — нерядко сядаше до мъжа си с чаша в ръка и твърдеше, че той по-добре знае как се възпитава бъдещ мъж.
Борислав неволно си представи, че и при него може да стане така, и помръкна още повече. Неговата майка никога не посягаше към алкохола, беше жизнерадостна и топла. Само когато той заговореше за баща си, лицето ѝ помръкваше.
Страховете му обаче постепенно се оказаха напразни. Теодор не пиеше. След работа и през почивните дни все нещо поправяше — ту врата, ту ограда, ту стария навес. Подсвиркваше си тихо и неизменно канеше Борислав да му подаде инструмент или да задържи дъска.
— Не ми се занимава — сопваше се момчето и изчезваше.
После, скрит зад пердето или зад ъгъла на къщата, наблюдаваше как всичко в ръцете на Теодор върви леко и подредено. Дворът започна да изглежда различно, къщата сякаш се изправи. Ралица сияеше — смееше се по-често, а в очите ѝ се появи спокойствие, което Борислав не помнеше отдавна.
Това го дразнеше. Нарочно преместваше чук, пирони или отвертка и после дебнеше да види дали Теодор ще избухне. Но вместо гняв чуваше шеговито:
— Ех, духчето на къщата пак се е заиграло. Ще върне ли инструмента, а?
След което мъжът намигваше към него и без суетене откриваше нужното на друго място.
Вечер, на масата, Теодор внимателно разпитваше как е минал денят в училище и дали има задачи, с които трябва помощ.
— Добре е. Ще се оправя сам — отвръщаше Борислав кратко.
Той бе свикнал да разчита единствено на себе си. Знаеше колко изморена се прибира майка му и колко работа я чака у дома. Сега времето ѝ беше повече, но когато предлагаше да четат заедно или да гледат някое предаване, той отказваше. В душата му още клокочеше обида — струваше му се, че е предала спомена за баща му.
Един следобед Борислав и Калоян се сдърпаха с по-големи момчета от пети клас. Започна от дреболия, после се сдобриха, но под окото на Борислав остана тъмносиня следа.
На вечеря Теодор го изгледа внимателно. Този път не се усмихваше.
— Бориславе, ако имаш нужда от подкрепа, кажи. Можем да поговорим.
— Не ми трябва нищо от вас — изсумтя момчето, остави чинията наполовина и се затвори в стаята си.
От кухнята се чу гласът на Ралица, опитваща се да омаловажи случилото се, убедена, че момчешките сбивания са нещо обичайно и преходно.
