Без никакво предупреждение тя реши да се отбие при съпруга си в офиса и онова, което дочуха ушите ѝ там, буквално я остави без глас…
Калина Софийска се беше спряла пред витрината на магазин за бебешки дрешки и разглеждаше с умиление миниатюрните бодита и чорапки. Изглеждаха толкова мънички, сякаш бяха ушити за кукли. Несъзнателно прокара длан по едва загатнатото си коремче. Само преди час бе получила резултатите от кръвните изследвания – бременността беше потвърдена.
Вълнението ѝ преливаше. Нямаше търпение да съобщи новината на Радостин Маришки. След година и половина опити най-сетне двете чертички се бяха появили, а лекарят увери, че всичко протича нормално. Реши, че няма да чака до вечерта. Отби се в малкото кафене, където майка ѝ работеше, и поръча любимия обяд на съпруга си.
Взе му задушените месни кюфтета, които обожаваше, и малка порция корейска салата. Искаше да го зарадва възможно най-скоро, затова се отправи направо към офиса му. Не му се обади предварително – беше намислила да го изненада двойно.
Усмивката не слизаше от лицето ѝ, напротив – ставаше все по-широка. Чувстваше се замаяна от щастие. Беше бременна! Скоро в дома им щеше да се появи дълго чаканото чудо.
Щом прекрачи прага на фирмата, Калина поздрави няколко познати служители. И друг път бе носила обяд на Радостин, а понякога присъстваше и на служебни събития. Той никога не ѝ беше забранявал да го навестява по време на работа. Напротив – радваше се и с гордост я представяше на колегите, които още не я познаваха.
— Радостин Маришки е на важна среща. Можете да изчакате на дивана — съобщи новата му секретарка, когато Калина се насочи към кабинета.
— Бих предпочела да почакам вътре — опита се спокойно да отвърне тя.
— Съжалявам, но това е служебна зона. Без разрешение от шефа не допускам никого — отсече младата жена с вирната брадичка и стегнати устни, оглеждайки я преценяващо.
Началото очевидно не беше обещаващо. Калина обаче никога не се беше стремяла да се харесва на всички. Нямаше намерение да създава близки отношения тук – нито пък да кани тези хора за кръстници на детето си.
И Радостин не поддържаше тесни приятелства в службата. По принцип трудно допускаше нови хора до себе си и вярваше, че истинското доверие се изгражда с години.
Тя седна на дивана, облегна се и разтвори списание, решена да убие времето с разлистване. Щом не я пускаха в кабинета, нямаше да прави сцени. Защо да създава неприятности на съпруга си пред колегите му?
— Ради, тази вечер пак ли ще ходиш на ресторант с шефа след работа? Или най-сетне ще се приберем заедно? — чу се гласът на непознато младо момиче, което се приближи до секретарката.
Сърцето на Калина сякаш прескочи удар. „Пак на ресторант“? Вчера Радостин се прибра късно и обясни, че има среща с бизнес партньор. Защо тогава би водил със себе си секретарката?
— Не говори толкова високо — сряза я секретарката. — Съпругата му е тук. Едва ли тази вечер ще излизаме. Сам ми каза, че не можем да се виждаме всеки ден. Но вчера си прекарахме чудесно. Нямам от какво да се оплача.
Думите ѝ отекнаха в съзнанието на Калина като удар. Ресторантът беше мястото, където всичко щеше да се изясни.
