С тази мисъл Калина Софийска продължи да крачи из алеите, убеждавайки се, че всяко нещо има своето разумно обяснение. Нямаше право да отсъжда прибързано и да се опира на случайно подхвърлени думи. Преди всичко трябваше да застане очи в очи с Радостин Маришки и да чуе неговата версия. Клюките не са доказателство, а подозренията могат да разрушат и най-здравата връзка.
Кой можеше да гарантира, че момичетата в офиса са казали истината? Ами ако разговорът им е бил злонамерен или погрешно разбран? И все пак неспокойствието не я напускаше — гърдите ѝ тежаха, сякаш някой бе поставил камък върху сърцето ѝ.
След дългото скитане из парка тя се прибра. Уморена до изнемога, лишена от обичайната си жизненост, Калина се опита да прогони натрапчивите мисли, но те я заливаха отново и отново. Най-много я плашеше вероятността всичко да се окаже истина.
Ако беше така — какво следваше? Толкова време бяха чакали тази бременност. Нима щеше да остане сама, с новородено в ръцете си? Дали цялата отговорност щеше да падне единствено върху нейните плещи? Би се справила — знаеше го — но цената щеше да бъде непоносима, ако загубеше мъжа, когото обичаше.
Щом прекрачи прага, силите я напуснаха. Тя се отпусна върху леглото, без дори да се съблече, и не усети кога сънят я погълна. Събуди се едва когато нещо меко докосна рамото ѝ.
— Извинявай… Не исках да те будя, но беше изстинала — прошепна Радостин и приседна до нея.
— Толкова ли е късно? Защо не ме събуди по-рано? — повдигна се тя на лакът, все още замаяна.
За миг ѝ се стори, че всичко чуто в офиса му е било нелеп сън — нещо безсмислено, което трябва просто да изтрие от паметта си.
— Току-що се прибирам. Съвещанието беше изтощително, а после трябваше да отида при партньора си за подписите. Съжалявам. Писах ти, но вероятно вече си спяла.
Пръстите ѝ неволно се свиха в юмрук. Калина се изправи и се облегна на таблата, вперила изпитателен поглед в съпруга си.
— И как мина при „партньора“ ти? — в гласа ѝ прозвуча ледена нотка.
— При него? Това е мъж. Просто уредихме договора, нищо повече.
— Видях ви. Със собствените си очи. Как излизате двамата от залата… как онази жена се държеше твърде фамилиарно с теб. Изглеждаше изтощен. Странно, никой друг не се появи след вас. Толкова ли беше сложно да се разберете насаме? Или сте обсъждали нещо съвсем различно?
По лицето на Радостин премина руменина. Той прокашля и прокара ръка през косата си.
— Не знаех, че си идвала.
— Така ли? Значи секретарката не ти е предала обяда, който донесох? Да не би да го е задържала за себе си? Май сте прекалено близки, щом си позволява подобно поведение.
— Обяд? — той я изгледа учудено. — Не съм получавал нищо. След като изпратих Виолета Емилова от заседанието, се върнах обратно — имахме продължителен разговор с акционерите по труден въпрос. Тя е съпруга на партньора ми, при когото трябваше да подпиша документите.
Мъжът в момента се възстановява след операция и не може да присъства лично, затова изпрати жена си на срещата. Подписът обаче трябваше да положа аз. Не разбирам защо ревнуваш. Виолета е малко ексцентрична и прекалено сърдечна с всички, но между нас няма и не може да има нищо.
Калина пое дълбоко въздух. Не искаше повече да премълчава. Реши да му разкаже за разговора, който бе дочула от секретарката, и за намеците, които бяха разпалили съмнението ѝ.
