В главата на Калина думите на непознатата още кънтяха, когато тя чу продължението на разговора им.
— После отидохме в хотела… Беше невероятно — прошепна едната с въздишка. — Радостин е толкова внимателен. Истински късмет имам с него. Само дето все отлага развода. Казва, че трябвало да изчака подходящия момент.
Пръстите на Калина неусетно се свиха в юмруци. Момичетата говореха тихо и от време на време я поглеждаха крадешком, но тя имаше изострен слух и не пропускаше нито дума. Възможно ли беше съпругът ѝ наистина да закриля друга жена? Това звучеше абсурдно. Радостин обичаше жена си — тя беше убедена в това. Никога не би я унижил по такъв начин. Не… просто нямаше как да е истина.
— А и тази негова партньорка направо ме побърква — продължи секретарката раздразнено. — Постоянно му се умилква, а той сякаш ѝ отвръща със същото. Повтаря ми да не ревнувам, но как да стане? И без това вече трябва да го деля със съпругата му.
„Партньорка?“ — мисълта проблесна в съзнанието на Калина. Какво изобщо се случваше? Отдавна не беше стъпвала в офиса на мъжа си, а ето че тук, зад гърба ѝ, сякаш се бяха разиграли цял куп промени. И колко унизително звучеше онова „да го деля със съпругата“.
Толкова ли ниско се ценеше това момиче, че приемаше да бъде допълнение към нечий брак — излишната трета? Или, още по-страшно, в тази история излишната се оказваше самата Калина?
В този миг вратата на конферентната зала се отвори. Тя рязко се изправи. Първи излезе Радостин Маришки, закопчавайки горното копче на ризата си. Лицето му изглеждаше напрегнато, сякаш току-що бе водил тежък разговор. Зад него се появи ослепително красива жена с дълги крака и яркочервени устни. Тя приглади късата си пола, настигна го с бързи стъпки, хвана го под ръка и се разсмя звънко на нещо, което той ѝ каза.
Калина не беше подготвена за подобна гледка. Дали именно за тази „партньорка“ говореха момичетата? Ако е така, тогава и останалото можеше да се окаже истина. В гърдите ѝ се надигна тежест, която я задушаваше.
— Опитвах се да ти кажа — прошепна секретарката с тъга. — Сърцето ми се къса, когато ги виждам заедно. Но какво да направя? Обичам го. Обещава ми, че накрая аз ще остана единствената.
Радостин мина на няколко крачки от съпругата си, без изобщо да я забележи. Калина реши да използва момента и да си тръгне. Не можеше да остане повече — всичко около нея се въртеше, а въздухът сякаш не ѝ достигаше.
Остави донесения обяд за него на бюрото и помоли секретарката да му го предаде. После тръгна по стълбите, за да избегне среща с него край асансьора. Образът му — уморен, разтревожен — не ѝ даваше покой, а чутите думи непрекъснато се повтаряха в съзнанието ѝ, сякаш доказваха собствената си истина.
Имаше ли нещо между него и тази жена? Защо изглеждаше изтощен? И защо ѝ позволяваше толкова близък допир? Никой не измисля подобни неща без причина.
Секретарката несъмнено бе наясно, че Калина може да ги чуе. И въпреки това говореше спокойно, почти демонстративно, сякаш нарочно искаше да ѝ подскаже: този мъж вече не принадлежи само на съпругата си.
Навън тя пое към близкия парк. Вървеше бавно, усещайки се като безтегловна, крачките ѝ бяха несигурни, а мислите — разпилени. Опитваше се да подреди чутото, но вътрешно отказваше да приеме възможността за измяна. Между нея и Радостин винаги е имало любов.
Човек не се променя за една нощ, не изтрива с лека ръка общите години и дадените обещания, затова Калина знаеше, че преди да повярва на слухове и намеци, трябваше да чуе истината от самия него.
