– Искам да уредим всичко честно – произнесе Георги Огнянов, спрял на прага.
В ръцете си стискаше стара кожена папка. Гергана Велизарова я позна веднага – беше от онези години, когато още деляха един дом. В нея той прибираше служебните си документи. Зад гърба му ситен дъжд се сипеше като мъглива завеса, а капките се стичаха от чадъра му и попиваха в изтривалката в антрето.
Тя не помръдна, нито го покани да влезе. Стоеше с кръстосани пред гърдите ръце и го гледаше право в очите. Три години. Цели три години мълчание, прекъсвано единствено от кратки и сухи съобщения кога да си прибере останалите книги от кашона в килера. И сега – изведнъж на вратата ѝ, с папка под мишница и думи за справедливост.
– Каква точно справедливост имаш предвид? – попита тя тихо. – Апартаментът беше мой още преди брака. Това го знаеш отлично. В съда всичко беше уточнено. Ти се отказа от претенции.
Георги въздъхна и прехвърли тежестта си от единия крак на другия.
– Тогава обстоятелствата бяха различни. Не исках да те наранявам. Но сега… нещата стоят иначе. Говорих с адвокат. Оказа се, че има детайли, които не сме отчели.
Вътре в нея премина студена тръпка. „Детайли.“ Колко удобно звучеше – като покана отново да нахлуе в живота ѝ.
– Влез – каза след кратка пауза и се отмести. – Само си избърши обувките. Току-що измих пода.
Той прекрачи прага, остави чадъра в ъгъла и събу обувките си. Жилището го посрещна със стар познат аромат – прясно кафе и лекия парфюм на Гергана, който някога бяха избрали заедно на летището. Почти нищо не се беше променило: светли стени, голямата снимка над дивана – двамата на морето, още преди сватбата. Само неговите вещи липсваха. Напълно.
Георги седна внимателно на края на дивана и постави папката върху коленете си.
– Гергана, не искам скандали – започна той, вперил поглед към прозореца. – Но този апартамент… живяхме тук близо десет години. Вложих средства в ремонта, в обзавеждането. Имам право на компенсация.
Тя се настани срещу него в любимото си кресло и го огледа внимателно. Беше се променил – под очите му се бяха появили сенки, а бръчките около устата му изглеждаха по-дълбоки. Изглеждаше изморен. Изтощен.
– Да, участваше – отвърна спокойно. – Но жилището беше купено с мои средства. С премията от онзи голям проект. Ти настоя да го запишем на мое име – тогава имаше кредити и банката нямаше да ти отпусне ипотека. Спомняш ли си?
Той кимна, но в погледа му проблесна упоритост.
– Помня. Само че законът тълкува нещата по друг начин. Съвместното имущество не се свежда единствено до покупките по време на брака. Съществува понятието „съществено подобрение“. Ремонтът, техниката – всичко това подлежи на оценка.
В нея се надигна раздразнение. Не ярост, а онова познато чувство, че отново обръща фактите така, както му изнася – както в последните години преди развода.
– Георги – изрече тя името му, което не беше произнасяла отдавна. – Вече минахме през това. В съда. Подписа документ, че се отказваш от претенции. Бързаше да приключим, за да започнеш нов живот. С нея.
Той трепна. Да – с Полина Соколова, колежката, която се появи в живота му година преди раздялата. Гергана научи случайно – от съобщение, изпратено на грешния телефон. Той не отрече. Каза, че чувствата са изчезнали, че иска честност. И си тръгна. Без сцени. Остави ѝ апартамента, колата, дори част от спестяванията. Тогава това ѝ се стори великодушие. Сега – стратегически ход.
– Не е заради Полина – промълви той. – Ние… вече не сме заедно. От половин година.
Гергана повдигна вежди. Новината не я разтърси.
– Съжалявам – каза искрено. – Но това не променя нищо. Апартаментът е мой – по документи, по съдебно решение и по съвест.
Георги отвори папката и извади няколко разпечатани листа.
– Виж. Тук са текстове от Семейния кодекс и становище на адвокат. Според него имам шанс, ако заведа иск за дял заради направените подобрения.
Тя пое листовете, без да ги чете, и ги остави на масичката.
– И според този адвокат колко трябва да ти платя?
Той се поколеба.
– Оценката още е ориентировъчна. Но приблизително половината от пазарната стойност, след приспадане на първоначалната цена.
Тих смях се изплъзна от устните ѝ.
– Половината? Това са седем-осем милиона лева. Откъде очакваш да ги взема? Да продам жилището, за което претендираш?
Той сведе поглед.
– Можеш да изтеглиш кредит. Или да продадем и да разделим сумата. Не искам да останеш без покрив. Наистина.
Тя го наблюдаваше и усещаше, че е искрен – по своя начин. Винаги вярваше в думите си в момента, в който ги изричаше.
– Защо са ти тези пари? – попита направо. – Имаше добра позиция, стабилни доходи.
Дълго мълчание изпълни стаята. После той тежко въздъхна.
– Имах. Инвестирах в проект, който се провали. Партньорът ме подведе. Останаха сериозни задължения.
В нея се размърда старо познато усещане – не съжаление, а разбиране. Той винаги беше такъв: импулсивен, доверчив, склонен към рискове. Някога това я привличаше. После се превърна в източник на непрекъснати конфликти.
– Значи си тук, защото ти трябват пари – уточни тя.
– Не само – отвърна той и я погледна право в очите. – Не искам да стигаме до съдебна война. Но ако не намерим решение, положението ми ще стане още по-тежко.
Гергана се изправи и се приближи до прозореца. Дъждът се усилваше, струите се стичаха по стъклото. Навън се здрачаваше, макар часовникът да показваше едва шест.
– Ще помисля – каза тихо, без да се обръща. – Но сега си тръгни. Имам нужда да остана сама.
Той също стана и пристъпи към нея, без да я докосва.
– Гергана… не исках да се стига дотук. Ако можех да върна времето…
– Не можеш – прекъсна го меко тя. – Времето не се връща. А решенията ни винаги имат последствия.
Той кимна, прибра документите обратно в папката и се отправи към входа.
– Ще ти се обадя утре. Или вдругиден. Когато си готова да говорим.
– Добре – отвърна тя. – Но не очаквай да се откажа от нещо, което по право е мое.
Вратата се затвори тихо след него. Гергана остана до прозореца и проследи как силуетът му бавно се разтваря в дъждовната вечер, докато накрая напълно изчезна зад ъгъла на улицата.
