– Георги, ако държиш на съдебна битка – подай иск. Аз съм подготвена.
От другата страна настъпи тишина. След няколко секунди той въздъхна тежко.
– Правиш всичко по-сложно, отколкото е. Не искам да стигаме до съд. Това е унижение… и за двама ни.
– Може би за теб – отвърна спокойно Гергана. – За мен това е начин да защитя онова, което по право е мое.
Гласът му се втвърди.
– Добре. Щом така решаваш, следващата седмица подавам документите.
Разговорът прекъсна рязко. Тя остана с телефона в ръка и усети как пулсът ѝ се ускорява. Не беше страх – по-скоро решителност. Без да губи време, набра Светлана Огнянова и ѝ предаде всичко дума по дума.
– Добре, че ме уведомихте – отговори адвокатката с обичайната си хладнокръвност. – Ще сме подготвени. Изпратете ми отново копията на всички документи. И ако започне да ви търси или да идва – записвайте разговорите. Може да се окажат полезни.
Измина седмица. Георги не се обади. Гергана се опитваше да поддържа нормален ритъм – работа, срещи с приятелки, разходки в близкия парк привечер. Вътрешно обаче беше напрегната като струна. Очакваше призовката.
И тя пристигна. Плик от съда – уведомление за дело относно признаване на право на собственост върху дял от апартамента. Исканата сума – точно половината от пазарната стойност. Докато четеше на кухненската маса, очите ѝ се насълзиха. Не от безсилие, а от горчивина. Как можа да стигне дотук?
Още същия ден отиде в кантората на Светлана Огнянова. Двете прегледаха иска ред по ред.
– Класически шаблон – отбеляза адвокатката, прелиствайки страниците. – Позовава се на текстове от Семейния кодекс за подобрения, направени със съвместни средства. Но доказателствата са нищожни. Няколко касови бележки за мебели не са достатъчни. Ремонтът е финансиран основно от вас. Ще подготвим възражение. Позицията ни е стабилна.
– Колко време може да продължи? – попита Гергана.
– Първо заседание след месец. После може да има още. Възможно е да се проточи година.
Година. Дълъг период. Но тя прие това като неизбежна част от пътя.
Същата вечер ѝ звънна майка ѝ.
– Гери, чух нещо неприятно. Приятелка работи в съда и спомена, че бившият ти е завел дело. Вярно ли е?
– Да, мамо.
– След всичко, което ти причини? Как не го е срам!
– Има нужда от пари – отвърна тихо тя. – Затънал е в дългове.
Отсреща настъпи мълчание.
– Дръж се, дете. Ние сме зад теб. Ако трябва, ще дойдем.
– Засега се справям – увери я Гергана.
Но „справям се“ постепенно започна да звучи кухо. Георги започна да изпраща съобщения – първо учтиви, после настойчиви. Умоляваше я да размисли, предлагаше среща, връщаше се към спомените. Тя не отговаряше. Една вечер обаче се появи пред вратата ѝ с букет.
Отвори, но остави предпазната верига.
– Георги, тръгвай си. Оттук нататък комуникацията е само чрез адвокати.
– Моля те… – изглеждаше изтощен, с подпухнали очи. – Нека поговорим като разумни хора. Съдът ще съсипе всичко окончателно.
– Ти го разруши, когато си тръгна – каза тя тихо. – Сега се опитваш да разрушаваш и дома ми.
Той отпусна ръка с цветята.
– Сбърках. С Полина… с онзи проект. Мислех, че ще започна отначало. Всичко се обърка. Просто ми трябва помощ. Последна.
Гергана го погледна внимателно. Пред нея не стоеше мъжът, когото някога обичаше, а човек, притиснат от собствените си решения.
– Помощ не означава да отнемеш чуждото – отвърна тя. – Сбогом, Георги.
Затвори. Облегна се на вратата и за първи път си позволи да заплаче – тихо, без истерия.
Месец по-късно се състоя първото заседание. Тя седеше до Светлана Огнянова в строг костюм, купен специално за случая. Георги беше отсреща с млад адвокат, който изглеждаше неуверен. Съдията – жена на средна възраст с уморен поглед – изчете материалите.
Георги говори пръв. Разказа за съвместния им живот, за ремонта, за вложените средства и труд. На моменти гласът му потреперваше, но се опитваше да запази достойнство.
Когато дойде редът на защитата, Светлана изложи фактите спокойно и последователно: датата на придобиване на имота, произхода на средствата, споразумението при развода, в което той се е отказал от претенции.
– Ищецът доброволно се е отказал от права преди три години – завърши тя. – Сега, след изтичане на срокове и при липса на реални доказателства, се прави опит за оспорване. Молим искът да бъде изцяло отхвърлен.
Съдията зададе няколко уточняващи въпроса. Адвокатът на Георги се обърка в датите. Делото бе отложено за допълнителни документи.
В коридора след заседанието Георги я настигна.
– Видях колко спокойно се държа – каза тихо. – Винаги си била силна.
– Благодаря.
– Ако съдът реши не в моя полза… ще се откажа окончателно.
– Ще видим – отвърна тя и си тръгна.
Седмица по-късно настъпи неочакван обрат. Гергана получи писмо по пощата – от кредитор на Георги. Ставаше дума за внушителен заем, обезпечен с негово имущество, и предупреждение за предстоящо принудително събиране при неплащане.
Тя показа документа на Светлана Огнянова.
– Как се е озовал при вас? – изненада се адвокатката.
– Нямам представа. Може би нарочно.
Решиха да го използват като доказателство за мотивацията зад иска.
На второто заседание Георги изглеждаше още по-изтощен. Защитата му поиска ново отлагане, но съдът отказа.
Светлана представи писмото от кредитора.
– Очевидно искът цели бързо набавяне на средства за лични задължения, а не справедлив раздел – подчерта тя.
Георги пребледня. Опитите за възражение звучаха слабо.
След кратко съвещание съдията се върна.
– Искът се отхвърля изцяло. Собствеността остава на ответницата. Разноските са за сметка на ищеца.
Вътре в Гергана не избухна радост, а облекчение. Напрежението се стопи. Георги седеше с наведена глава.
Навън той отново се приближи.
– Честито – каза горчиво. – Спечели.
– Това не е игра, Георги – отвърна тя тихо. – Това е моят живот.
