В апартамента ѝ се настани особена тишина – не тревожна, не разтърсваща, а кристално ясна. Гергана не усещаше нито страх, нито паника. Само трезво съзнание за предстоящото. Беше сигурна в едно – това нямаше да приключи с едно посещение и няколко папки с документи. Георги Огнянов не беше човек, който се отказва лесно. А щом той щеше да настоява, тя щеше да се защитава.
На следващата сутрин се събуди по-рано от обикновено. Слънчевите лъчи се процеждаха през пердетата, въздухът беше неподвижен и чист. Тя си направи силно кафе, настани се на кухненската маса и отвори лаптопа. Отначало прегледа текстовете от Семейния кодекс, които той ѝ беше донесъл. После попадна на дискусии във форуми, където жени описваха сходни ситуации – раздели, претенции, съдебни битки. Накрая намери страница на адвокатска кантора, специализирана в семейно право.
Записа си час за консултация след два дни. Адвокатът беше жена – Светлана Огнянова. Отзивите за нея бяха отлични.
Същата вечер ѝ се обади Галина Филипова – единственият човек, пред когото Гергана не се налагаше да премълчава нищо.
– Сериозно ли говориш? – почти се задави Галина, щом чу историята. – Три години мълчи, а сега изведнъж се сети за „подобренията“?
– Точно така – отвърна Гергана, загърната с одеяло на балкона. – Казва, че е затънал в дългове. Че бизнесът му се е сринал.
– И ти вярваш ли му?
– Вярвам. Той винаги е бил такъв – доверчив, склонен към риск. Само че преди рискуваше нашите общи средства. Сега – моето спокойствие.
Настъпи кратко мълчание.
– Няма да му отстъпиш, нали? – попита тихо Галина.
– Няма. Това жилище е мое. Купено преди брака, поддържано от мен. Той си тръгна – това беше негов избор. Ако сега се връща за пари, това вече не ме задължава с нищо.
– Правилно. Но внимавай. Когато хора като него се почувстват притиснати, стават опасно изобретателни.
Гергана се усмихна едва забележимо.
– Подготвена съм. Имам работа, спестявания и най-вече – здрав разум. А той разполага само със спомени и нови кредити.
Два дни по-късно седеше в уютния кабинет на Светлана Огнянова – елегантна жена на около петдесет, с внимателен поглед и безупречно строг костюм. Гергана беше донесла всичко: нотариален акт, съдебното решение за развода, наличните касови бележки от ремонта.
Адвокатката прегледа документите бавно и съсредоточено.
– Госпожо Велизарова – каза накрая, сваляйки очилата си, – позицията ви е стабилна. Имотът е придобит преди брака и е изцяло на ваше име. Да, той може да оспорва направените подобрения, но сумите няма да имат тежест спрямо пазарната стойност. Освен това за част от претенциите му вече е изтекла давността. Фактът, че три години не е предприел нищо, също работи във ваша полза.
– Тоест вероятността да спечели е минимална?
– Почти несъществуваща. Ако реши да съди, ще защитим интересите ви успешно. Но ще е неприятно – време, нерви, напрежение.
Гергана кимна.
– Не възнамерявам да му давам пари от чувство за вина. Това би било несправедливо.
– Тогава се готвим за защита – усмихна се Светлана. – И още нещо: ако започне да ви притиска или заплашва, не разговаряйте сама с него.
Когато се прибра, за пръв път от дни усети облекчение. Сготви си вечеря, отвори бутилка вино и дори се обади на майка си.
– Мамо, той пак се появи – каза спокойно.
– Знаех си, че няма да донесе нищо добро – въздъхна майка ѝ. – Ти го обичаше…
– Обичах – поправи я Гергана тихо. – Вече не. Понякога просто си спомням кой беше някога.
– Миналото е минало. Сега идва за дома ти. Не му позволявай.
– Няма.
Измина седмица. Георги се обади два пъти – учтиво, почти приятелски, да попита дали е размислила. Тя отговаряше уклончиво. При третия опит той ѝ изпрати съобщение: „Имам спешна нужда от тези средства. Нека се срещнем и да поговорим спокойно.“
Тя отвърна кратко: „Съгласна съм, но в присъствието на адвоката ми.“
Повече не получи отговор.
В петък вечерта обаче звънецът иззвъня. На прага стоеше Полина Соколова – бледа, стройна, облечена в скъпо палто, което Гергана разпозна веднага. Георги ѝ го беше подарил за рождения ден преди две години.
– Здравейте – произнесе Полина тихо. – Може ли да поговорим?
След кратко колебание Гергана я покани вътре.
Седнаха в кухнята. Полина отказа чай.
– Знам, че Георги е идвал при вас – започна направо. – И че мисли да ви съди.
Гергана не я прекъсна.
– Той е отчаян. Взе заем срещу автомобила си, после още един. Убеден е, че ако получи пари от вашия апартамент, ще изплува. Но греши.
– Защо ми казвате това? – попита спокойно Гергана.
Полина я погледна право в очите.
– Защото си тръгнах от него преди месец. Омръзна ми да бъда резервен план. А сега той търси спасение там, където някога е разрушил всичко. Не искам да съсипе и вас.
В думите ѝ нямаше злоба – само умора.
– Благодаря ви – отвърна Гергана искрено.
– Бъдете внимателна. Намерил е някакъв адвокат със съмнителна репутация, който му обещава чудеса.
След като вратата се затвори, Гергана остана дълго на масата. В главата ѝ кънтяха думите на Полина. Благодарност ли да изпитва, или съжаление? Накрая просто изми чашата си и си легна, макар сънят да не дойде веднага.
На сутринта телефонът звънна рано.
– Добро утро, Гергана – гласът на Георги звучеше бодро, почти както преди години.
– Добро – отвърна тя сдържано.
– Помислих върху предложението ти за адвокат. Нека опитаме да се разберем сами. Имам компромис. Не искам половината. Само една трета. Плащаш ми тази сума и приключваме.
Тя постави чашата с кафе на масата. Една трета означаваше огромна сума – средства, които беше спестявала с години.
– Георги, вече говорих със специалист. Шансовете ти са нищожни. Давай не протакаме повече.
