— Май ще закъснея… Трафикът е ужасен! Трябваше да тръгна по-рано — обади се Десислава на съпруга си от таксито, докато притискаше телефона до ухото си.
Пламен нямаше как с нещо конкретно да ѝ съдейства в този момент, но само мисълта да чуе гласа му ѝ действаше успокояващо. Имаше нужда от няколко думи подкрепа, от онзи негов уверен тон, който винаги я връщаше в равновесие.
— Спокойно, ще стигнеш навреме. Няма причина да се паникьосваш предварително, още по-малко да се изнервяш — отвърна той с обичайната си невъзмутимост. — Разполагаш с достатъчно време.
— Дано! Познаваш Зорница — няма да ми прости, ако закъснея за сватбата на дъщеря ѝ.
Десислава впери поглед в задръстеното шосе, където автомобилите сякаш бяха залепнали един за друг. Търсеше с очи пролука, някакъв знак, че колоната ще се раздвижи.
— Спокойно, госпожо, ще стигнем — намеси се шофьорът, който очевидно не споделяше тревогата ѝ. — Тук винаги се образува тапа, но след следващото кръстовище движението се отпушва.
— Дано сте прав. Влакът няма да ме чака — въздъхна тя и отново се обърна към телефона. — Пламене, шофьорът е убеден, че ще успеем. Ще му се доверя.
— Ето, чудесно. Хайде сега, престани да се напрягаш и мисли за срещата със старата си приятелка. Целувам те, паникьорке моя. Лек път! — каза той с онзи топъл тембър, който моментално стопли сърцето ѝ.
А тя още не беше излязла от града и вече усещаше липсата му.
Истински късмет бе срещата ѝ с такъв мъж. Грижовен, внимателен, отдаден на семейството — рядкост. Пламен не само обичаше съпругата си, но и боготвореше сина им Борис. Домът беше неговата крепост, а те — смисълът му. Понякога това безоблачно щастие я плашеше — страхуваше се да не го разклати нещо неочаквано. Лягаше си с тази мисъл и се събуждаше с нея, сякаш се боеше да не подплаши съдбата.
Пътуването ѝ беше по повод сватбата на дъщерята на Зорница — нейна близка приятелка от младостта. Тържеството щеше да е в съседен град. Десислава възнамеряваше да остане само три дни, макар че Зорница настойчиво я канеше за цяла седмица.
— Как така ще дойдеш и ще си тръгнеш почти веднага? В суматохата около сватбата няма да ни остане време да си поговорим. Десет години не сме се виждали! От какво бързаш? Да не би да се страхуваш някоя да не ти отмъкне Пламен? — шегуваше се тя по телефона.
— Страх ме е, да. И не го крия — отвръщаше с усмивка Десислава. — Освен това едва ме пуснаха от работа. Само един ден отпуск ми дадоха. Ще съм при вас през уикенда, а в понеделник следобед тръгвам обратно. До вторник трябва да съм си вкъщи и на работа.
Истината бе, че самата тя не желаеше да отсъства дълго. Ами ако на Пламен му хареса без нея? По-добре да не свиква. До мъжете си — съпруг и син — се чувстваше най-спокойна. Където и да отидеше, домът я теглеше обратно.
Борис вече беше пораснал, със свои планове и занимания. Нямаше да страда от отсъствието ѝ. Дори Пламен не разбираше защо настоява да се връща толкова бързо.
— Не бързай толкова, Деси. Вземи си още няколко дни и остани цяла седмица. Ако се притесняваш за мен — напразно — беше ѝ казал той предната вечер.
— Нищо не ме притеснява. Реших — три дни са напълно достатъчни. После ще ме затрупат задачите — беше отвърнала уклончиво тя.
Най-сетне в далечината се показа сградата на гарата. Облекчението я заля като топла вълна. Бяха успели. Макар и с минимален аванс, все още имаше шанс да хване влака.
— Сега остава само да не изпусна композицията! — промълви тя и хукна по перона с решителността на състезателка в спринт.
Едва когато, задъхана и зачервена, се вмъкна в купето, влачейки след себе си тежките чанти с подаръци, тя си позволи да си поеме истински дъх.
