Седнала най-после на мястото си и подредила багажа под седалката, Десислава усети как напрежението бавно се оттича от тялото ѝ. Успя. Вратата се затвори, влакът леко потрепери и потегли. Едва тогава тя си позволи истински да се отпусне.
На горната кушетка срещу нея беше настанена приятна дама на видима възраст над шейсетте. Жената я наблюдаваше с добронамерена усмивка и първа наруши тишината.
— Хайде, вече може спокойно да си поемете дъх — каза тя топло.
— Ох, направо се задъхах! — засмя се Десислава и започна да си вее с купеното специално за пътуването списание с кръстословици.
— Младите все тичате нанякъде, а пак все не ви стига времето — поклати глава спътничката ѝ, без упрек, а по-скоро шеговито. — Аз съм Валя Филипова.
— Десислава. Приятно ми е.
След кратко мълчание тя се преоблече в удобен спортен екип, прибра елегантните обувки в сака и се настани по-комфортно. Въпреки умората, обичаше пътуванията с влак — имаше нещо особено в ритмичното тракане на колелата.
— На гости ли сте тръгнали, Десислава, или се прибирате у дома? — поинтересува се Валя.
— На гости. При близка приятелка. Не сме се виждали от години. А и дъщеря ѝ ще се омъжва — ще съчетаем полезното с приятното.
— Е, чудесен повод! Аз пък се връщам при мъжа си. Бях при дъщеря ни.
Оказа се, че Валя Филипова е разговорлива и открита жена. Без да я подканват особено, започна с видима гордост да разказва за семейството си.
— С моя Антон имам истински късмет — сподели тя. — Човек простичък, но сърцат и грижовен. Ще ме чака на перона, сигурна съм. С яке в ръка — да не взема да изстина.
Десислава се усмихна.
— В тази жега?
— Ами ако на неговата Валя ѝ стане хладно? — отвърна жената с намигване. — Не му се сърдя. Толкова години заедно — в обич и разбирателство. Миналата година отбелязахме четиридесет години брак.
— Честито! Това си е сериозен юбилей. Ние с Пламен сме „само“ на двайсет — но и аз не мога да се оплача. Добър съпруг имам.
— Деца?
— Един син — Борис. Тази есен го приеха в университета. Мечтае да стане пилот — каза тя с нескрита гордост.
— Браво! Ние сме още по-богати — засмя се Валя. — Имаме син и дъщеря, плюс четири внучета. Синът ни Красимир живее наблизо. Снаха ни е свястна жена, имат три деца. А дъщеря ни Полина замина да учи във вашия град и така си остана там.
— А тя има ли семейство? — попита Десислава повече от учтивост.
По принцип не ѝ беше особено интересно да слуша чужди истории. Не обичаше да се задълбочава в живота на непознати. Но във влака разговорите сякаш сами се случваха — времето трябваше да се запълни с нещо.
— Полина има дъщеричка. София — вече е на седем — очите на Валя светнаха.
— Рядко име. Има ли някаква история зад него?
— Кръстена е на моята баба. София доживя над сто години. Помня я добре — строга, но мъдра жена.
Тонът ѝ постепенно стана по-сериозен.
— Дълго време Полина нямаше деца. Стана майка чак след трийсетте. Бяхме изгубили надежда. Когато се роди София, беше като чудо за всички ни.
— Имало ли е здравословен проблем? — вече с истински интерес попита Десислава.
— И до днес не знам какво точно беше — въздъхна Валя. — Омъжи се едва на деветнайсет. Според мен рано, но съпругът ѝ — Ивайло — изглеждаше стабилен човек. Десет години по-възрастен, не пиеше, не пушеше. Имаше собствен апартамент, наследен от родителите му. Само че деца не идваха.
Двамата обикаляха лекари, правиха изследвания, лекуваха се — без резултат. И тогава Ивайло започнал да твърди, че вината е изцяло в Полина, че именно тя не може да…
