…да стане майка. А лекарите не откриваха нищо обезпокоително — изследванията ѝ бяха в норма, резултатите чисти. Само вдигаха рамене и повтаряха, че от медицинска гледна точка няма проблем.
— И какво последва? — попита тихо Десислава.
— Последва раздяла. След осем години съвместен живот всеки пое по своя път. За Полина това беше истински удар. Преживя го тежко, дълго не можеше да се съвземе. А Ивайло не губи време — почти веднага се ожени повторно. И скоро им се роди син. Представяте ли си? Когато дъщеря ми разбра, съвсем се срина. Убеди се, че вината е в нея, че тя е неспособна да има деца, макар лекарите никога да не бяха казвали подобно нещо.
— Но после… тя все пак има дете, нали? Значи е срещнала друг човек? — Десислава усещаше колко болезнени са тези спомени за Валя.
— Не, не се омъжи. Нищо не стана по обичайния ред…
След развода Полина си обещала повече да не влиза в брак. Смятала, че няма право да дава надежди на някой мъж, след като е убедена, че няма да го дари с дете.
— А все пак е родила? — внимателно настоя Десислава.
— Родила, слава Богу. Имаме си София. Само че бащата… той е семеен човек. И не възнамерява да напуска дома си. Детето не носи неговата фамилия — ясно е защо. Финансово помага, не мога да се оплача. Но дотам. А Полина… сигурно ѝ тежи.
— Важното е, че има здраво дете — каза Десислава, опитвайки се да звучи окуражително. — А любовта може да я срещне и по-късно. Значи всъщност не е имало безплодие?
— Явно не. Просто с Ивайло не са били един за друг. Понякога хората се разминават дори на ниво природа, така да го кажа. Четох, че се случва.
Настъпи кратко мълчание. И двете жени се отдадоха на собствените си мисли.
— Ах, Десислава, да ви покажа снимки! Имам нови — правих ги, докато бях при тях. И на хартия съм ги извадила. Обичам старомодните фотографии, да ги държиш в ръка.
— С удоволствие — оживи се Десислава.
От лъскавите цветни кадри я гледаше чаровно момиченце с огромни сини очи. На някои беше само, на други — до майка си. Снимките бяха десетки. Десислава неволно отбеляза колко много Полина и София приличат на Валя.
— А това тук — вижте — това е бащата на София. Рядък кадър, тримата заедно.
Десислава пое фотографията. На нея мъж и жена държаха детето си за ръце, усмихнати, сякаш светът им принадлежи.
В следващия миг нещо в гърдите ѝ се пропука. Сякаш невидима сила разби вътрешния ѝ свят на безброй парчета. За секунди зрението ѝ се замъгли, в ушите ѝ зазвъня натрапчиво. Някакъв въображаем камбанен звън ехтеше като погребален марш за собствения ѝ щастлив брак.
От снимката към нея спокойно гледаше Пламен — нейният съпруг, бащата на Борис, човекът, когото смяташе за най-близък и верен.
Тя пое дълбоко въздух, после още веднъж. Сърцето ѝ постепенно забави ход, а шумът в ушите отслабна. Валя продължаваше да разказва нещо, без да подозира бурята отсреща. Едва след малко я изгледа по-внимателно.
— Десислава, добре ли сте? Побледняхте. Да не ви е задушно? Имам валидол, и хапчета за кръвно нося. Приемате ли нещо?
— Не, благодаря… нищо ми няма. Просто ми прилоша за миг. Вече съм добре.
— Та както ви казвах — запознали се на конференция. Полина и Пламен.
— Пламен? — повтори механично Десислава.
— Да, бащата на София. Дъщеря ми преподава в университета, а и той работи в сходна област, макар че не знам подробности. Там се засекли, разговорили се. В началото Полина била категорично против — не е от жените, които се забъркват с женени мъже.
— Имате достойна дъщеря — прошепна Десислава, устните ѝ едва се подчиняваха.
— Достойна е, да. Понякога дори прекалено принципна. Сега… — Валя въздъхна и продължи да разказва как всичко постепенно се е развило между тях.
