Десислава Данаилова стоеше пред огледалото в хотелската стая и внимателно изглаждаше плата на булчинската си рокля. Познатото напрежение бавно се настаняваше в гърлото ѝ и сякаш не ѝ позволяваше да диша спокойно. Тоалетът беше наистина изящен — фин копринен плат, деликатна дантела по корсажа и ефирни къдри по полата. Цената му никак не беше ниска и двамата с Иван Радославов бяха отделили сериозна сума, но Десислава нито за миг не се бе съмнявала в избора си. До момента, в който не чу мнението на бъдещата си свекърва.
— Пошло е — отсече Росица Орлова преди седмица, когато отидоха да ѝ покажат роклята. Погледът ѝ се плъзна по снаха ѝ от главата до петите така, сякаш оглежда стока на сергия. — И напълно без вкус. Какво да очаква човек — момиче от провинцията…
Лицето на Десислава пламна — смесица от унижение и гняв я заля.
— Кое точно не ви допада? — попита тя с усилие да запази самообладание.
— Всичко, скъпа! — махна раздразнено с ръка жената, обсипана с пръстени. — Тези волани, тези украшения… По наше време булките избираха нещо по-изискано. А това тук прилича на костюм за народен събор.
Иван беше седнал на дивана, вперил поглед в телефона си, преструвайки се, че разговорът не го засяга.
— Иване, на теб харесва ли ти роклята ми? — обърна се директно към него Десислава.
Той вдигна очи, стрелна майка си с бърз поглед, после нея.
— Добра е… нормална — измънка. — Важно е ти да се чувстваш добре.
— Иван Радославов — произнесе строго Росица Орлова, — не бива да угаждаш на всяка прищявка. Момичето трябва да знае кое е подходящо. Сватбата е сериозно събитие, не квартално парти.
— Мамо, стига вече — промърмори той, без да покаже твърдост.
— Госпожо Орлова, хрумвало ли ви е, че хората могат да имат различен вкус? — тихо попита Десислава.
Свекървата я прониза с леден поглед.
— Вкусът се възпитава, мила. А възпитанието… сама можеш да си направиш изводите. Откъде да се вземе у момиче от периферията, което допреди няколко години е копаело ниви?
Това беше пределът. Десислава се изправи рязко.
— Тръгвам си.
— Деси, почакай — най-сетне реагира Иван. — Мамо, защо говориш така?
— Какво толкова казах? — сви рамене Росица Орлова. — Истината. По-добре да я чуе сега, отколкото после да ни е срам.
Десислава не отвърна. Какво имаше смисъл да обяснява? Че е завършила четири години в университет в София? Че работи в голяма рекламна агенция? Че родителите ѝ са я възпитали достойно? Всичко това щеше да прозвучи като оправдание. А тя нямаше намерение да се оправдава пред тази жена.
Вечерта Иван дойде с букет цветя.
— Извини я — прошепна, целувайки я по челото. — Просто се притеснява. Знаеш, че съм ѝ единствен син.
— А моето достойнство има ли значение за теб? Или по-важни са настроенията на майка ти?
— Недей да преувеличаваш. След седмица е сватбата, всичко ще утихне. Ще свикне с теб.
— А ако не свикне?
Той я прегърна по-силно.
— Ще свикне. Няма къде да ходи. Ти си чудесна.
Тогава Десислава осъзна нещо важно: когато се изправи пред избор между майка си и съпругата си, Иван винаги ще избира удобния неутралитет. Ще се усмихва, ще сменя темата и ще разчита времето да изглади напрежението.
И ето че сега, в деня на сватбата, тя отново стоеше пред огледалото и се взираше в отражението си с колебание: „Ами ако наистина има нещо нередно?“ Но роклята прилягаше съвършено по тялото ѝ — нито прекалена, нито предизвикателна. Гримът беше фин, прическата — стилна. Нищо показно, нищо вулгарно.
— Деси, готова ли си? — чу се гласът на Иван зад вратата.
— Да, тръгвам!
Ритуалът в гражданското мина неусетно. Росица Орлова беше на първия ред, облечена в тъмносин италиански костюм, който вероятно струваше повече от половината месечна заплата на Десислава, и наблюдаваше младоженците внимателно.
