Няколко души притеснено сведоха очи, други се спогледаха неловко.
— А роклята… ах, роклята! — гласът на Росица Орлова стана почти захаросан. — Само я вижте! Тези волани, тези дипли… Това не е булчинска премяна, а костюм за маскен бал!
В залата се възцари гробна тишина. Всички усещаха, че границата е прекрачена, но никой не се осмеляваше да се намеси.
— Какво толкова да очакваш — момиче от провинцията — продължи тя с престорена снизходителност. — Сигурно там това минава за последен писък на модата.
И без да губи самоувереност, направи крачка към Десислава Данаилова.
— Погледнете, скъпи гости! — заяви тя, стискайки микрофона като опитен водещ. — Обърнете внимание на тези украшения!
Пръстите ѝ, омазани от предястията, започнаха да опипват плата.
— Напълно неуместни! Безвкусни! Що за стил е това за сватба? Празник ли е или цирково представление? А това деколте — накъде гледа синът ми?
Десислава стоеше като вцепенена. Чувстваше как десетки погледи се забиват в нея. Росица продължаваше да мачка полата, оставяйки мазни петна по белия сатен.
— И платът! — тонът ѝ се изви до пискливост. — Евтина синтетика! Аз никога не бих се показала така пред хора!
В този миг нещо в Десислава се скъса.
Тя рязко се изправи. Хвана свекърва си за раменете — толкова внезапно, че Росица дори не осъзна какво се случва — и с едно решително движение притисна лицето ѝ право в средата на триетажната сватбена торта.
Залата замръзна.
След секунда Росица Орлова бавно се изправи. По косата и лицето ѝ се стичаха крем, ягодов сироп и парчета шоколадова украса. Микрофонът падна глухо на пода.
— Омръзна ми от поученията ви — каза Десислава спокойно, но твърдо. — И още повече ми омръзна да мълча.
Тя се наведе, вдигна микрофона, изтупа трохите и отново го включи.
— Скъпи гости! Днес е нашият ден и ще го отпразнуваме както трябва! Музиканти — започвайте!
Без да поглежда назад, се отправи към средата на залата. Живата музика избухна, а роклята ѝ — същата онази с „нелепите“ волани — се разля около нея като бяло облаче. В движенията ѝ имаше дързост, свобода и нещо истински красиво.
— Браво, Деси! — извика първа Габриела Лъвова и се втурна към нея.
— Най-после! — подкрепи я брат ѝ Димитър Борисов.
Малко по малко към тях се присъединиха и останалите. Първо младите, после родителите, а накрая — всички без изключение. Само след няколко минути цялата зала танцуваше.
— А сега конкурс! — засмя се Десислава. — Кой ще ни изненада с най-страстния танц?
— Аз! — провикна се Мартин Ковач, приятел на Иван Радославов.
— А кой ще изпее най-хубавата любовна песен?
— Ние! — отвърнаха весело приятелките ѝ.
Напрежението от предишната сцена се разтвори като дим. Гостите разбраха, че скучната драма е приключила и истинският празник едва започва. Зазвучаха нови тостове — топли и искрени.
— За булката!
— За смелостта!
— За жената, която не се страхува да отстоява себе си!
Хората се смееха, вдигаха наздравици, включваха се в игрите. Някой разказваше шеги, друг запяваше, трети просто прегръщаше близките си.
— Деси, хайде да направим „Познай мелодията“! — предложи Ясмина Христова.
— С удоволствие! Но първо всеки да измисли най-оригиналния си тост! — отвърна тя с блеснали очи.
Иван Радославов се приближи до съпругата си, когато тя за миг спря да си поеме дъх.
— Деси… — започна той колебливо.
— Какво? — погледна го тя право в очите, готова за нов упрек.
— Нищо лошо — усмихна се той меко. — Обичам те. И… съжалявам, че не прекъснах мама по-рано.
Тя стисна ръката му.
— Няма значение. Сега вече знае с кого си има работа.
— А ако реши повече да не ни проговори?
— Ще проговори — отвърна спокойно Десислава. — Но вече по различен начин.
Росица Орлова напусна ресторанта още преди да поднесат основното ястие, а отсъствието ѝ скоро щеше да бъде забелязано от някои от по-наблюдателните гости.
