Входната врата се отвори с такъв трясък, че Надежда Живкова подскочи и изпусна чашата си с чай. Порцеланът се разби на ситни парчета върху линолеума, но тя дори не погледна към тях — кръвта ѝ се смрази от гледката на прага.
Елена Радославова стоеше там, притиснала към гърдите си тригодишната Теодора Атанасова. Едното ѝ око беше силно подуто, горната ѝ устна — разцепена, а по шията ясно личаха отпечатъци от пръсти. Синините бяха тъмни, прясно избили.
— Мамо… — едва прошепна Елена и се олюля.
Надежда грабна внучката си, настани дъщеря си на дивана и хукна към шкафа с лекарствата. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че не успяваше да отвие капачката на кислородната вода.
— Кой го направи? — изсъска тя, едва сдържайки гнева си. — Кой ти посегна?
Елена извърна лице към стената, а Теодора започна тихо да подсмърча.
— Отговори ми! Георги ли беше?
Дъщеря ѝ кимна мълчаливо, а сълзите се стекоха по нараненото ѝ лице. Вътре в Надежда всичко кипна. Тя отдавна усещаше, че този брак ще донесе само болка. Предупреждаваше я още когато на двадесет и две Елена се влюби в тридесет и пет годишния Георги Цветанов — „успешен бизнесмен“, както сам се представяше.
— Мамо, недей да звъниш никъде — забързано изрече Елена, щом видя погледа ѝ към телефона. — Той каза, че повече няма да се повтори. Просто аз нещо не казах както трябва… беше напрегнат от работа и…
— Стига! — гласът на Надежда проряза стаята. Рядко си позволяваше да ѝ повишава тон, но този път не издържа. — Чуваш ли се изобщо? Той те е пребил! И то пред детето!
— Теодора спеше…
— Не е вярно! — внезапно извика момиченцето. — Не спях! Татко крещеше, мама плачеше, после се чу „бум-бум“ и мама падна!
Надежда стисна юмруци, докато внимателно почистваше раните. В този момент входната врата отново се отвори рязко. В апартамента влезе Георги. Висок, едър, облечен в скъп костюм. Привлекателен на вид, ако не беше студеното презрение в очите му.
— Тук ли си била — произнесе спокойно той, без да откъсва поглед от Елена. — Хайде, ставай. Прибираме се.
— Няма да ходи никъде — Надежда се изправи и застана между зет си и дъщеря си.
По устните на Георги се изкриви подигравателна усмивка, по-обидна от всяка дума.
— Ти пък, старице, по-добре мълчи. Това не те засяга.
— Не ме засяга ли? — гласът на Надежда трепереше от възмущение. — Осакати дъщеря ми пред очите на внучката ми и ще ми казваш, че това не ме засяга?
