— И това пак ли не ме засяга? — довърши тя с глас, в който вече нямаше трепет, а стомана.
— На дъщеря ти — изсъска Георги, — ѝ показвам къде ѝ е мястото. Тя ми е съпруга. А ти каква се явяваш тук? Пенсионерка с мизерна пенсия. Без мен и двете ще останете без залък.
— Георги, моля те… — прошепна Елена.
— Млъкни. С теб не разговарям. — Той пристъпи заплашително към Надежда. — И какво смяташ да направиш? Ще тичаш до полицията? — изсмя се грубо. — Един квартален нищо не може да ми стори. Достатъчно е да звънна на когото трябва и ще го изхвърлят от службата. А и какво — жена се оплакала от мъжа си? Семейна разправия. Ще ви кажат сами да се оправяте. Така че не се перчи.
Надежда Живкова го гледаше продължително. В погледа му нямаше и следа от съмнение — той беше убеден, че е недосегаем. Че една шейсет и две годишна жена не представлява опасност.
— Елена — произнесе тихо тя, без да откъсва очи от него. — Вземи Теодора и влез в стаята ми. Заключи се.
— Мамо…
— Веднага!
Елена, разплакана, грабна детето и изчезна зад вратата. Георги ги изпрати с присмех.
— Е, бабо, ще ми четеш ли лекция сега, или…
Думите му увиснаха. Надежда сграбчи тежкия чугунен тиган от масата — старият, наследен от майка ѝ, служил вярно повече от половин век — и с всичка сила го стовари върху главата му.
Той се свлече като отсечен, коленете му омекнаха. От разцепената му вежда рукна кръв.
— Ти… — изхриптя той. — Аз ще те…
Вторият удар попадна в рамото му. Георги изрева и опита да се изправи, но Надежда сякаш беше изгубила усещане за всичко. Нанасяше удари по гърба, по ръцете, по ребрата. Четири десетилетия беше работила санитарка в болница — местила беше пациенти, вдигала беше неподвижни тела. Силата ѝ не беше изчезнала.
— Дъщеря ми! — издишваше тя при всеки замах. — Моето дете! Внучката ми! Моята!
Накрая той се сви на пода, закрил глава с ръце, без да смее да отвърне. Когато тя спря, задъхана, Георги вдигна лице — окървавено, посиняло.
— Подписа си присъдата, дърта вещице — процеди той. — Ще те вкарам зад решетките. За нападение. За побой. Ще изгниеш в затвора.
— Възможно е — отвърна спокойно Надежда. — Но преди това ще успея да се обадя на един човек.
Тя бръкна в джоба си и извади телефона, като вече знаеше точно на кого трябва да позвъни.
