— Гражданин Цветанов, срещу вас е подаден сигнал за нанесен побой над съпругата ви. Член 116 от Наказателния кодекс. Освен това — отправени заплахи за убийство, член 119. Моля, тръгнете с нас за разпит.
— Но аз… тя ме нападна! — опита се да възрази Георги.
— При съпругата ви са установени множество травми, причинени преди поне два часа. Вашите наранявания са пресни и, според показанията на потърпевшите, са получени при самозащита. Да вървим.
Двама униформени го изправиха и го поведоха към изхода. Той се обръщаше назад, сипеше объркани обяснения и обвинения, но входната врата се затръшна и гласът му заглъхна по стълбището.
От спалнята излезе Елена, притиснала в прегръдките си малката Теодора. Детето спеше спокойно, сгушило лице в рамото на майка си, сякаш нищо не се беше случило.
— Мамо… — прошепна Елена с пресипнал глас. — Какво ни чака сега?
Надежда Живкова я погледна твърдо, без колебание.
— Сега ще подадем молба за развод. Ще настояваме за издръжка. Виолета Мартинова каза, че при тези обстоятелства съдът най-вероятно ще остави жилището на теб. Ще останем трите заедно. Няма да е лесно, но ще се оправим.
— Той повтаряше, че без него сме загубени…
— Ленче — прегърна я майка ѝ, — четири десетилетия съм помагала на хора да стъпят на краката си. Мислиш ли, че няма да се справя с един насилник? Ще се справим. Обещавам ти.
Сълзите на Елена потекоха отново, но този път в тях имаше облекчение, а не страх.
Три месеца по-късно Георги Цветанов получи условна присъда от една година, общественополезен труд и ограничителна заповед да не доближава бившето си семейство. Разводът беше финализиран, а апартаментът официално остана собственост на Елена.
В една тиха вечер Надежда Живкова седеше в кухнята с чаша чай и за пръв път отдавна се усмихваше спокойно. На гости беше и Виолета Мартинова — междувременно двете се бяха сближили и често се виждаха.
— Знаете ли — поде следователката, — че реално можеше да понесете обвинение за превишаване пределите на неизбежната отбрана?
— Знам — кимна Надежда Живкова. — Но понякога рискът си струва. Когато става дума за децата ти — винаги си струва.
— Така е — вдигна чашата си Виолета. — За майките, които не се предават.
Порцеланът звънна леко. Погледът на Надежда Живкова се спря върху старата чугунена тигана, окачена на стената. Беше я поставила там нарочно — като символ. Напомняне, че за семейството трябва да се стои докрай. Дори на шейсет и две. Дори когато изглежда, че силите са на изчерпване.
Защото майчината обич е най-мощната сила на света.
