— Ти съвсем ли си изгубила мярката? — Петър Живков дори не откъсна поглед от телефона, когато Елена Мартинова мина покрай него с чантата на рамо. — Накъде си тръгнала пак?
Тя спря насред коридора. Пръстите ѝ вече бяха обвили дръжката на входната врата. Навън декемврийският здрач отдавна бе потънал в нощ, а в апартамента светеше единствено лампата в кухнята — с жълтеникав, неприятен отблясък от стара крушка, която Петър обещаваше да смени още от октомври.
— Имам среща с Анна Филипова. Уговорили сме се… — започна тя, но той я прекъсна, като най-сетне вдигна очи от екрана.
— Изобщо не ме интересува твоят „козметичен салон“! Първо ще подредиш масата за гостите на майка ми, после ходи където искаш! — изсъска той. В гласа му прозвуча студена нотка, от която Елена несъзнателно пусна дръжката.
„Козметичен салон“ — винаги го произнасяше така, с насмешка, проточвайки думите, сякаш става дума за детска прищявка. А тя беше вложила в тази идея всичко през последните шест месеца — спестяванията от работата си като счетоводител, свободното си време, надеждите си. Анна вече беше намерила подходящо помещение и в понеделник трябваше да подпишат договора за наем. Почти всичко беше подготвено.
— Петър, но ние го планирахме от седмица. Не знаех, че майка ти…
— Сега вече знаеш. — Той се изправи от дивана — едър, по разтегната тениска с петно от кетчуп — и се приближи. Миришеше на бира. — Ще бъдем дванайсет души. Майка се обади преди час — Светлана Борисова идва със семейството си, Асен Илиев с жена си, леля Донка Софийскиа… Общо взето — приготвяй трапезата. Салати, мезета, каквото трябва. Знаеш си.
Дванайсет човека. В сряда. Три дни преди уикенда, когато тя работеше до осем вечерта, а трябваше да се пазарува, готви и подрежда този вечно разхвърлян апартамент. Елена стисна презрамката на чантата — кожата изскърца под напрежението на пръстите ѝ.
— Не мога да отменя срещата. Важна е. Ако не внесем капаро до петък, губим помещението.
Той се подсмихна — изкриви устни така, сякаш беше казала нещо абсурдно.
— Наистина ли мислиш, че твоето салонче е по-важно от семейството? Майка събира всички, иска да обяви… — замлъкна рязко, сякаш се усети. Елена улови паузата, прекъсването по средата на изречението. — Няма значение. Това не те засяга. Ще подредиш масата — и толкова.
Тя продължаваше да стои в антрето, а вътре в нея нещо бавно се преобръщаше. Не за първи път през последните месеци. Всъщност — не за първи път през последната година. Петър се беше променил. Или може би просто вече не се стараеше да се преструва. Преди поне се правеше, че я изслушва. Извиняваше се, ако прекалеше. Сега дори това беше изчезнало.
— Добре — каза тихо тя и свали чантата от рамото си.
Той кимна доволно и се върна на дивана. Грабна дистанционното, пусна някакво шоу и скоро се разсмя шумно, отпивайки от кенчето с бира. Елена отиде в кухнята и извади телефона си.
„Ани, извинявай, днес няма да успея. Може ли да се чуем утре?“
Отговорът дойде почти веднага: „Ели, това е трети път този месец. Какво става?“
Какво става ли? Тя се загледа през прозореца. Навън светлините на вечерния град премигваха — хората някъде се срещаха, смееха се, крояха планове. А тя стоеше в кухнята по домашен халат, който Петър подигравателно наричаше „бабешки“, и не знаеше как да обясни на приятелката си.
„Всичко е наред. Просто съм изморена. Утре непременно ще се видим.“
Остави телефона на масата и отвори хладилника. Почти празен — трябваше да се ходи до магазина. Дванайсет души. Салати, разядки, топло ястие. Може би нещо с месо? Свекърва ѝ обожаваше жулиен, макар винаги да намираше кусур — ту гъбите не били правилни, ту кашкавалът не се разтопил както трябва.
— Ели! — провикна се Петър от хола. — Няма ли още бира?
— Няма! — отвърна тя.
— Тогава отиди да купиш!
Тя не му отговори. Вместо това извади тефтер от шкафа и започна да записва: три пилета, поне три килограма картофи, моркови, лук, майонеза, яйца… В ума ѝ цифрите се подреждаха една след друга — около пет хиляди лева, може би шест. А по картата ѝ бяха останали точно шест и половина до заплатата.
