Елена натисна бутона за изключване и екранът най-сетне притихна.
— Ще останеш при мен, нали? — попита Анна внимателно. — Поне докато си намериш собствено място.
— Само ако няма да ти тежа…
Анна я сръчка леко в ръката и се разсмя.
— Не говори глупости. От днес сме съдружнички. Ще градим всичко рамо до рамо.
По-късно двете се настаниха в малката кухня на Анна. Пред тях димеше чай, а масата постепенно се покри с листове, записки и нахвърляни идеи. Списъкът растеше — техника, майстори, разрешителни, реклама. Работата изглеждаше безкрайна, но за първи път от много време насам Елена не усещаше паника. Страхът беше останал в миналото — там, където живееше според чужди правила. Сега пред нея стоеше нещо ново и то ѝ принадлежеше.
В сряда сутринта тя се събуди още по тъмно. Анна спеше дълбоко, а Елена тихо се облече и излезе навън. Декемврийският въздух беше остър и чист. Витрините по улицата проблясваха с празнични лампички, украсените елхи хвърляха отражения по тротоара. Хората бързаха към работните си места, някои се смееха с чаши кафе в ръка, други си правеха снимки пред украсите.
Тя се отби в цветарски магазин и без колебание си купи букет бели рози. Нямаше повод. Просто ѝ се искаше. Просто можеше.
След това пое към бъдещия им салон. Отключи, прекрачи прага и остави цветята на перваза. Помещението беше празно и тихо, миришеше на боя и прах. Елена се отпусна на пода в средата на стаята и се загледа в светлината, която падаше през големите прозорци. Представяше си огледалата, столовете, рафтовете с лакове. Представяше си клиенти, разговори, смях.
Телефонът ѝ избръмча. Непознат номер. Съобщението беше кратко: „Аз съм Кирил Балкански. Как сте?“
Тя се усмихна леко и написа: „Добре съм. Наистина добре. Благодаря ви.“
Отговорът дойде почти веднага: „Радвам се. И аз взех решение. Тази сутрин подадох документи за развод. Нека бъдат заедно — явно си подхождат.“
Елена се облегна на стената. Колко странно — двама почти непознати, свързани единствено от нечия измяна, а се оказаха съмишленици в началото на нов път.
Към обяд Анна пристигна заедно с дизайнерката. Младо момиче с ярко боядисана коса и таблет в ръка — Зорница Пиринкиа. На екрана бързо се появяваха скици: разположение на работните места, цветови решения, осветление. Те обсъждаха нюанси, материи, детайли. Елена се включваше уверено, предлагаше промени, допълваше идеи. Зорница кимаше одобрително и си водеше бележки.
— Имате усет към пространството — отбеляза тя. — Рядко срещам клиенти, които виждат цялата картина.
Елена благодари тихо. Отдавна никой не беше ценил мнението ѝ. Обикновено го прекъсваха или омаловажаваха. А сега думите ѝ имаха тежест.
Когато всички си тръгнаха, тя остана сама в празния салон. Качи се на перваза и се загледа навън. Хората минаваха забързани, всеки със своята съдба, със своите тревоги и радости. Тя беше част от този поток — не изоставена съпруга, не удобна помощница за Светлана Борисова, а просто Елена Мартинова. Жена, която стартира собствен бизнес. Жена, която започва отначало.
Телефонът отново звънна. Този път на екрана светеше името на Петър Живков. След кратка пауза тя прие обаждането.
— Слушам — гласът ѝ беше спокоен.
— Елена… — звучеше разтреперан. — Къде си? Ела да поговорим.
— Нямаме какво да обсъждаме, Петър.
— Това е грешка, недоразумение! Донка… тя настояваше… аз не исках…
Елена се засмя тихо.
— Четири месеца ли продължава едно недоразумение? Не, благодаря. В понеделник подавам молба за развод. Апартаментът остава за теб. Няма да претендирам за нищо. Парите, които взех, са изработени от мен. Толкова.
— Но, Ели…
— Не съм „Ели“ за теб вече. — Вътре в нея нещо окончателно се освободи. — Живей с Донка. Пожелавам ви успех.
Тя прекъсна разговора, блокира номера му. После този на Светлана Борисова. И всички останали, които принадлежаха на стария ѝ живот.
Навън уличните лампи вече светеха, а от небето започна да се сипе фин сняг. Пухкавите снежинки се въртяха в жълтеникавата светлина и покриваха тротоара като ново начало. Декември беше тук, а с него и усещането, че страницата се обръща.
Елена заключи вратата и тръгна по улицата. В джоба ѝ тежаха ключовете за салона — истински, осезаеми. Телефонът мълчеше. В съзнанието ѝ се редяха планове, идеи, смели мечти.
След месец вратите щяха да се отворят. Първите клиентки щяха да прекрачат прага. Анна щеше да твори своите маникюри, Зорница — прически, а Елена щеше да управлява всичко това — своя труд, своята мечта.
А Петър… нека остане в своя свят. Нека майка му ръководи новата му избраница. Това вече не я засягаше.
Нейната история беше тук — в този град, на тази улица, зад големите прозорци на малкия салон. Място, където миришеше на прясна боя и на надежда. Място, където тя най-сетне беше себе си.
