Думите на Кирил още отекваха в съзнанието ѝ. Значи вечерята не беше жест на помирение. Беше замислена като показно унижение — сцена, на която Петър Живков щеше тържествено да обяви новата си връзка и края на брака им. Пред всички. Така че тя да няма шанс нито да възрази, нито да си тръгне достойно.
Елена Мартинова се отпусна тежко на стола. Гърлото ѝ беше пресъхнало, но сълзи не идваха. Вместо тях в нея се надигна нещо друго — пареща, концентрирана ярост, каквато не бе усещала от години.
— Благодаря ви, че ми казахте — произнесе тя спокойно. — А вие… какво смятате да правите?
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Още не съм решил. Имаме две деца… — въздъхна Кирил. — Но едно ще ви кажа: не им позволявайте да ви превърнат в жертва. Особено не на онази вечеря. Разбирате ме, нали?
Разбираше го отлично.
След като разговорът приключи, тя остана неподвижна няколко секунди, втренчена в тъмния екран. После се изправи и влезе в спалнята. Отвори гардероба. Дрехите на Петър бяха подредени прилежно — ризи, панталони, пуловери. Една по една започна да ги сваля и да ги сгъва с механична точност. Подреждаше ги в големия куфар, купен преди три години за общата им почивка. Почивка, която така и не се състоя — в последния момент той „имал неотложна работа“.
Телефонът избръмча. Съобщение от Анна Филипова: „Ели, помещението ще го дадат на друг. Собственикът чака до довечера. Решавай.“
Елена се загледа в куфара, пълен с миналото ѝ. Четири години живот, които изведнъж се бяха превърнали в товар.
Отговорът ѝ беше кратък: „Плащам капаро. Днес. Ще съм там в два.“
После отвори лаптопа и влезе в общата им банкова сметка. Сумата стоеше там — 270 000 лева, спестяванията им. Без да се колебае, тя прехвърли всичко по личната си карта. Едно натискане на бутона. Толкова беше нужно.
Петнайсетина минути по-късно телефонът ѝ светна: „КАКВО СТАВА? КЪДЕ СА ПАРИТЕ?!“ — от Петър.
Тя написа хладно: „Инвестирани са в салона. Между другото, вечеря няма да има. Продуктите са в хладилника — вземи си ги. Или нека Светлана Борисова ги прибере.“
След това изключи звука. Обажданията заваляха — десетки за по-малко от половин час. Свекърва ѝ изпрати гневно гласово съобщение, изпълнено със заплахи и възмущение. Петър премина към съобщения, напоени с обиди.
Елена не отвори нито едно.
Събра най-необходимото — документи, няколко комплекта дрехи, козметика. Поръча такси. Когато колата пристигна, тя заключи апартамента и слезе, без да се обърне назад.
Вътре беше топло. По радиото звучеше джаз. Градът пробягваше край прозореца — същият този град, в който преди четири години беше казала „да“, убедена, че започва приказка.
— Накъде? — попита шофьорът.
— При приятелка — отвърна тя и се усмихна леко. — А после — към нов бизнес. Отваряме салон за красота.
И за първи път от много време насам усети как въздухът влиза свободно в дробовете ѝ.
Анна я чакаше пред входа на помещението — малко, но светло пространство с големи витрини към оживена улица. Вътре миришеше на прясна боя и на начало.
— Закъсня с пет минути — каза Анна, но я прегърна силно. — Какво ти е? Бледа си като стена.
Елена разказа всичко накратко, без сълзи и без театралност — само факти. Анна слушаше мълчаливо, а накрая изрече тихо:
— Какъв подлец… Добре. Първо подписваме договора. После ще мислим за останалото.
Собственикът беше възрастен човек с топъл поглед. Подаде им документите. Ръката на Елена леко трепереше, когато сложи подписа си. Капарото — 50 000 лева — тя преведе веднага.
— Пожелавам ви успех, момичета — каза мъжът на тръгване. — Тук ще създадете нещо хубаво, сигурен съм.
Щом останаха сами, Анна измъкна от чантата си бутилка шампанско.
— Знаех си, че днес ще се реши всичко — усмихна се тя, наливайки в пластмасови чаши. — За нас. За новото начало.
Отпиха. Топлината, която Елена усети, не беше от алкохола, а от яснотата на избора ѝ — беше избрала себе си.
Телефонът ѝ продължаваше да вибрира. Тя хвърли бегъл поглед — трийсет и две пропуснати повиквания. Светлана Борисова, Петър Живков и няколко непознати номера се редуваха на екрана, сякаш тепърва предстоеше бурята да се разрази.
