Точно тези пари възнамеряваше да вложи като първа вноска за оборудването.
Елена Мартинова притвори очи. В слепоочията ѝ пулсираше болезнено. И изведнъж, като светкавица, в съзнанието ѝ изплува денят на сватбата им. Беше преди четири години, в разгара на август. Петър Живков тогава ѝ рецитираше стихове — нескопосани, наивни, но искрени. Кълнеше се, че ще я носи на ръце. Че ще бъдат екип. Един отбор срещу целия свят.
Екип… Колко нелепо звучеше сега.
— Ели, изобщо слушаш ли ме?! — изрева той раздразнено от хола.
Тя отвори очи.
— Слушам. Ще отида.
Облече якето набързо, нахлузи маратонките, грабна чантата и картата. На площадката миришеше на влага и цигарен дим. Асансьорът, както винаги, беше неизправен. Седем етажа надолу — покрай надрасканите стени и апартамента, от който се чуваха писъци на разярена майка към децата ѝ.
Навън студът щипеше по бузите. Елена вървеше бързо, почти тичаше към денонощния магазин на ъгъла. Край нея профучаваха коли, групи младежи се смееха шумно, някой си правеше снимки до светещата елха. Градът вече се настройваше за празниците. А в нейната глава се въртеше само списъкът: бира, пилета, картофи…
В магазина беше задушно и прекалено осветено. Тя механично напълни кошницата, застана на касата. Сметката излезе шест хиляди и триста лева. Плащането мина. В наличност останаха двеста лева до двадесет и седми декември.
Когато се прибра, Петър вече спеше на дивана — разпилян, с леко похъркване, телефонът кацнал върху гърдите му. Телевизорът продължаваше да бълва някакъв шум. Елена остави покупките в кухнята, изгаси лампата в хола и притвори вратата.
Седна на масата и взе телефона си. Написа на Анна Филипова: „Не ми се сърди. Ще ти обясня всичко.“
Само че нямаше какво да обяснява. Или по-скоро имаше твърде много. А когато започнеш да разплиташ подобна лъжа, всичко се срутва. Крехкият картонен замък, който тя поддържаше месеци наред, щеше да се разпадне окончателно.
Подпря глава на ръцете си и остана така — в тишината на кухнята, където кранът капеше равномерно, а лампичката на хладилника примигваше. Утре щеше да настъпи нов ден. После още един. В сряда щяха да дойдат гостите, а тя щеше да се усмихва и да поднася салати. Свекърва ѝ със сигурност щеше да направи забележка за косата или роклята ѝ. Петър щеше да се смее заедно с останалите.
Както винаги.
На сутринта той излезе рано, тресна входната врата и дори не се сбогува. Елена лежеше по гръб и се взираше в тавана, слушайки как стъпките му заглъхват по стълбите. Часовникът на телефона показваше седем. Можеше да подремне още малко, но сънят не идваше.
Стана, включи чайника. В мивката се издигаше купчина мръсни чинии от предната вечер — естествено, той не беше пипнал нищо. Докато търкаше механично с гъбата, телефонът иззвъня. Непознат номер.
— Ало?
— Госпожа Мартинова? — мъжки глас, непознат, с лек акцент. — Казвам се Кирил Балкански. Обаждам се във връзка със съпруга ви.
Сърцето ѝ се сви. Инстинктивно си представи катастрофа, болница, най-лошото.
— Какво е станало? — прошепна тя.
— Нищо фатално. Просто реших да ви предупредя лично. — Кратка пауза. — Съпругът ви има връзка с жена ми. От четири месеца.
Елена застина с мократа гъба в ръка. В главата ѝ настъпи звънтяща, бяла празнота.
— Чувате ли ме? — попита мъжът.
— Да… — гласът ѝ едва се чуваше. — Откъде знаете?
— Попаднах на кореспонденцията им. Планират да заживеят заедно след Нова година. Петър е обещал да подаде молба за развод през януари. Казал е, че вече е взел решение.
Гъбата се изплъзна от пръстите ѝ и тупна в мивката. Тя се хвана за ръба на плота.
— Коя е тя? — попита, а гласът ѝ звучеше чуждо.
— Светлана Борисова. Близка на свекърва ви.
Светлана. Същата Светлана, която щеше да дойде в сряда. Заради която трябваше да подготви трапеза за дванайсет души. Изведнъж от гърдите ѝ се изтръгна смях — остър, неконтролируем.
— Добре ли сте? — притесни се Кирил.
— Чудесно — отвърна тя през смях. — Той ме накара да приготвя вечеря. За нея. За всички тях. Разбирате ли?
— Разбирам — каза тихо мъжът. — Именно затова ви се обаждам. Не исках да го разберете по най-унизителния начин.
