— Мило мое дете, как си? А малкият как е? Избра ли му вече име?
— Няма да има име… Нека други хора го кръстят, както решат. Аз ще го оставя, мамо… Ние сме сами, никому ненужни на този свят…
— Мария, да ви донесем ли бебето за кърмене?
— Не. Вече казах — ще подпиша отказ.
Сестрата само въздъхна и поклати глава, след което излезе. Мария се обърна към стената и раменете ѝ се разтресоха от беззвучен плач. Другите родилки си размениха притеснени погледи, но продължиха да люлеят и кърмят децата си.
Мария беше приета по спешност през нощта, а раждането мина бързо. Момченцето се появи здраво и силно — три килограма и половина. Щом ѝ го показаха, тя се разплака, но в очите ѝ нямаше радост.
— Всичко е наред, защо плачеш? — учуди се акушерката. — Прекрасно, жизнено момче. Да не би да си искала момиче? Ще имаш и това време.
— Ще го оставя… Няма да го взема със себе си…
— Какви ги говориш! — възмути се жената. — Откъде ти идват такива мисли? Имаш време да премислиш. Това е твоето дете, нима сърцето ти не се къса?
По същото време Габриела, съседката ѝ по стая, седеше в коридора при свижданията до съпруга си. С усмивка му разказваше как дъщеря им смешно набръчквала носле, а двамата се смееха щастливо. Тогава към тях се приближи жена с торба в ръка и помоли да повикат Мария.
Габриела я извика.
— Мамо… — прошепна Мария, щом я видя.
— Детето ми, как си? А синът ти? Намисли ли му име?
— Няма име… Нека други го нарекат. Аз ще го оставя… Ние сме съвсем сами…
Тя закри лицето си с длани и отново се разрида. На Габриела ѝ стана неудобно да присъства на този разговор и тихо се оттегли.
— Не си сама, чуваш ли, имаш мен — каза майката меко и я прегърна, готова да ѝ каже още нещо.
Майката въздъхна тежко и добави тихо:
— А Николай… постъпи подло, няма какво да се лъжем. Оная жена му е напълнила главата с глупости — убедила го е, че детето не е от него, че си го измамила. И той, заслепен от ревност, избухна. Ще му дойде умът, ще видиш. Донесох ти храна — трябва да се храниш добре, за да имаш мляко. А мъничето… наречи го Георги.
Мария се прибра в стаята си и прибра пакета в шкафчето. От коридора се чу пронизителен детски плач. Сърцето ѝ подскочи и тя излезе.
— Това… моето ли е? — попита несигурно.
— Твоето е — отвърна сестрата спокойно.
— Може ли да го накърмя?
Подадоха ѝ бебето — зачервено личице, свити юмручета, гласчето му кънтеше в отделението.
— Тихо, мъниче… мама е тук…
Мария несръчно се опита да го сложи на гърда. Габриела, която беше наблизо, се приближи и ѝ показа как. След миг плачът утихна. Детето засуче лакомо. По лицето на Мария за пръв път проблесна истинска, топла усмивка.
Тя го гледаше, без да може да откъсне очи — миниатюрното носле, сериозното изражение, тихото сумтене, с което поемаше въздух. Нещо в нея се преобърна.
Оттогава малкия Георги ѝ го носеха при всяко хранене, а с всеки изминал ден връзката помежду им ставаше по-силна.
— Мария, тази мила жена, която идва при теб — майка ти ли е? — попита Габриела.
— Не, свекърва ми е. Майка ми почина, когато бях дете. Баща ми все отсъстваше, леля ме отгледа. После се омъжих и заживях при съпруга си. Бяхме добре… докато не се появи друга. Замина с нея, сякаш никога не съм съществувала. Едва преживях това… а после започнаха и болките.
— И какво ще правиш сега?
— Свекърва ми ме кани да остана при нея. Сама е. Няма мъж до себе си, а синът ѝ… ето какъв се оказа. Но към мен винаги е била добра.
— Приеми. С внучето ще ти помага. А Николай може и да осъзнае какво е загубил.
Мария послуша съвета. Елена Димитрова я подкрепяше във всичко и обожаваше внука си. Тримата постепенно започнаха да изграждат своя тих и подреден малък свят.
Месец след раждането на Георги на вратата неочаквано се появи Николай. Мария беше излязла до магазина и в къщата бе само Елена Димитрова.
— Мамо, заминавам с Десислава да работим в чужбина. Намерихме си препитание. Минах да се сбогувам… и ако може, да ми дадеш малко пари.
— Не, не може — отвърна тя твърдо. — Изостави бременната си жена, безсрамнико. Тя едва не остави детето в родилното от отчаяние. Нито лев няма да получиш. Имам внук за гледане — за него са ми средствата. Ти си млад, ще се оправиш сам.
От кошчето се разнесе плач. Елена се наведе над бебето.
— Поне ще хвърлиш ли един поглед на сина си? Цял е на теб.
— Какъв син? Мария го е родила от друг. Не ми трябва чуждо дете.
— Жалко, че така мислиш, Николай. Живей си с тази заблуда.
Скоро Елена се пенсионира, а Мария зае мястото ѝ в службата. Георги тръгна на детска градина и домът им постепенно намери своя ритъм.
Един ден съседката Стефка подхвърли:
— Как така снаха ти остана при теб, а собствения ти син го отпрати?
— Мария ми е по-скъпа от него — спокойно отвърна Елена. — А внукът ми е целият ми свят. За тях живея. По-добре си мери думите.
С времето тя забеляза, че Мария започна да се стяга по-често и вечер излиза.
— Мария, как се казва мъжът?
— Кой мъж, мамо?
— Онзи, с когото се виждаш.
— Просто се разхождаме. Дойде при роднини, запознахме се случайно.
— Знае ли за Георги?
— Знае.
— Тогава го доведи у дома. Ако е свестен човек, ще го приемем.
Александър, както се казваше той, се съгласи да дойде още същата седмица.
Още в деня, в който Александър прекрачи прага им, той беше посрещнат сърдечно. Носеше кошница с пресни ягоди, домашен сладкиш от леля си, а за Георги бе приготвил подаръци – малка количка и цветна топка. Жестът му стопли всички още от първия миг.
Вечерта се проточи в смях и разговори. Александър умееше да разказва увлекателно – споделяше забавни случки, а Елена и Мария се смееха до сълзи. Детето не се отделяше от него.
Когато гостът си тръгна, Мария притеснено попита:
— Какво мислиш за него, мамо?
Елена се усмихна меко.
— Добър човек е, дъще. Възпитан и стабилен. А най-важното — личи си, че те обича истински. Не изпускай такъв шанс.
Само месец по-късно Александър отново застана пред тях, този път сериозен.
— Искам ръката на Мария — каза той. — В Плевен имам къща, там ще живеем. Обичаме се, а Георги го приемам като свое дете. Дайте ни благословията си.
Елена ги изпрати със сълзи на радост, макар раздялата да тежеше. Обещаха ѝ да пишат и често да се връщат.
Измина година. Един ден на вратата се появи Николай — отслабнал, занемарен, с празен поглед.
— Боже, на какво приличаш… Десислава не се ли грижи за теб? — възкликна Елена.
— Няма я вече… Замина с друг, по-заможен. Похарчихме всичко. И си спомних, че имам майка и дом…
— Късно се сети — отвърна тя спокойно. — Толкова години не те интересуваше жива ли съм.
Той сведе глава.
— Призна ми, че тогава е излъгала за детето… Искала да ме откъсне от семейството. Ще отида да видя сина си. Къде е?
— Сам си пропиля щастието — каза твърдо Елена. — Мария е омъжена за достоен мъж и е щастлива. Георги носи неговото име. Нямаш син. Аз заминавам при тях — роди им се дъщеря, ще помагам. А ти остани тук и се грижи за къщата.
Във влака Елена дълго гледа през прозореца. Животът се подреждаше по странен начин, мислеше си тя. Най-голямата благословия е да бъдеш нужен на някого и да подадеш ръка навреме. Ако тогава не беше застанала до Мария, съдбата им можеше да поеме съвсем друг път.
