— Защо изобщо си дошла, мамо? — изрече хладно Петър. — През целия си живот помагаше на Елица, обърни се към нея и сега!
Той дори не ме покани да прекрача прага. Стоеше на вратата неподвижно, без да направи крачка към мен. Говореше рязко и отчуждено, а в очите му нямаше и следа от топлина — сякаш пред него не беше майка му, а напълно непозната жена.
— Петре, наистина ли няма да пуснеш родната си майка вътре? — не издържах и сълзите сами потекоха.
— Мамо, стига с тези драми. Нямам време за излишни разговори — отсече той и посегна да затвори вратата.
Точно тогава от апартамента се чу гласът на снаха ми:
— Петър, с кого говориш?
Даниела се появи в коридора, видя ме и изненадано възкликна:
— Мамо? Вие ли сте? Защо стоите навън на студа? Заповядайте, влизайте!
Петър само махна с ръка и се прибра в стаята, а аз пристъпих вътре с облекчение и започнах да събувам обувките си. Искрено се зарадвах, че Даниела ме покани, защото имах сериозен разговор за водене.
Осъзнавах, че нося вина пред сина си. Но едва сега разбрах колко дълбока е тя.
Имам две деца — Петър и Елица. Някак неусетно през годините цялата ми подкрепа отиваше към дъщеря ми, а синът ми оставаше встрани.
Винаги съм мислела, че той е силен и ще се справи сам, че няма нужда от рамото ми. Оказа се обаче, че всичко, което е постигнал досега, е било белязано от болката, че съм го оставила да се оправя без мен, и тепърва щях да разбера колко висока е цената на тази моя грешка.
Постепенно започнах да проумявам, че много от успехите на Петър всъщност са били негов тих бунт срещу мен — опит да ми докаже, че може да върви напред без майчина опора и без средствата ми.
А аз имах възможност да помагам. Цели двайсет години работих в Италия и не пестях сили. Но всичко изкарано изпращах единствено на Елица. Днес съжалението ме притиска, защото тя не само че не оцени жертвите ми, а в най-тежкия ми час ми обърна гръб.
Заминах за чужбина, когато Петър беше на осемнайсет, а Елица – на шестнайсет. Оставих ги при майка ми. Баща им отдавна беше изчезнал от живота ни и бедността ни задушаваше. Тогава чужбината ми изглеждаше като единствения изход.
С първите спестени пари започнах ремонт на къщата – прекарах вода, направих баня, създадох удобства. Майка ми сияеше от радост, защото най-сетне домът ни стана по-поносим за живеене.
Не след дълго Елица реши да се омъжва. Беше само на деветнайсет. Смятах, че прибързва, но не посмях да я разубеждавам. Момчето беше от нашето село и след сватбата двамата се нанесоха в къщата ни.
Между Петър и зетя още отначало прехвърчаха искри. Затова синът ми скоро създаде свое семейство и се изнесе. Съпругата му Даниела беше израснала в дом за сираци и живееше скромно. Държавата ѝ беше отпуснала малка стая в общежитие и именно там започнаха общия си живот.
А Елица реши въпроса с парите по най-простия начин:
— Мамо, аз останах тук, значи всичко трябва да получавам аз — заяви тя уверено.
Петър и дума не обелваше. Никога не е протягал ръка за помощ, не е настоявал за нищо. Това някак ме успокояваше. Продължавах да изпращам средства на Елица, а тя ги харчеше по свое усмотрение. Синът ми сам изкарваше прехраната си и се грижеше за дома си без да ме товари.
След време обаче нещата се заплетоха още повече.
Майка ми почина.
Не беше минало и много, когато Елица ми съобщи, че се развежда. Тя от малка си беше инатлива – щом вземе решение, никой не може да я разколебае.
— Как смяташ да продължиш оттук нататък? — попитах я притеснено.
— Ще дойда с теб в Италия — отвърна тя изненадващо.
Така заминахме заедно. Но тежкият труд не ѝ беше по вкуса — намираше си почасова работа като чистачка, а изкараното отиваше основно за наем и сметки. Аз работех без почивен ден, живеех в дома на хората, при които бях наета, и почти не харчех нищо. Заплатата ми беше около хиляда евро, но Елица прибираше цялата сума — беше решила, че трябва да съберем пари за собствено жилище там.
Тъй като не желаеше да се връща в България, тя ме убеди да продадем къщата на село. Според нея така по-бързо щяхме да стъпим на краката си в чужбина.
И въпреки това средствата не достигнаха. След продажбата и след като добавихме спестяванията, дъщеря ми вече обмисляше заем… но изведнъж срещна друг мъж и се омъжи повторно. Новият ѝ съпруг осигури остатъка и двамата купиха малък апартамент.
Аз продължавах да работя и не се замислях какво ме чака занапред. А трябваше, защото съвсем наскоро здравето ми рязко се влоши и се оказах в положение, в което не можех да продължа както преди.
Заболяването ме прикова и се наложи да напусна работа окончателно. Тогава си спомних за уговорката с дъщеря ми и събрах смелост да ѝ се обадя. Надявах се на подкрепа, но тя ми отвърна, че жилището им е тясно, разходите – високи, и че най-разумното било първо да се оправя, а после отново да търся препитание.
Не възразих. Нямах сили за спорове. Тръгнах си… само че нямаше къде да се върна. Къщата вече беше продадена.
Притежавах единствено парцел на село – близо декар. Можех или да го обявя за продан, или да започна строеж. Но с какви средства?
В отчаянието си потърсих сина си, с мисълта поне да ми помогне да уредя продажбата. Как ще продължа след това – нямах представа.
Той още таеше обида и едва ми проговори. За разлика от него, снаха ми Даниела ме посрещна сърдечно и предложи решение.
— Мамо, с Петър тъкмо търсим място за къща. Ако сте съгласна, можем да строим върху вашия терен. А щом всичко стане готово, ще живеем заедно — каза тя спокойно.
Синът ми първоначално недоволстваше, но постепенно размисли и до вечерта гневът му утихна.
Даниела не ми позволи да си тръгна. Сложи храна на масата, приготви ми легло и отсече, че на сутринта ще ме заведе на прегледи.
— Защо правиш всичко това за мен? — прошепнах.
— Защото никога не съм имала майка… а сега имам — усмихна се тя.
Така се случи, че родната ми дъщеря се отдръпна, а жената на сина ми ме прие като своя.
