— Край. Събери си багажа. Майка ми идва с роднините до Нова година и никой от тях не иска да те вижда.
Апартаментът беше останал на Росица Огнянова от родителите ѝ. Двустаен, в стара тухлена кооперация на четвъртия етаж. Прозорците гледаха към вътрешен двор с високи тополи и няколко пейки под тях. След смъртта им всичко беше подредено и запазено, сякаш очакваха да се върнат. Шест месеца по-късно тя официално стана собственик.
Прехвърли имота изцяло на свое име, извади нотариалния акт и бавно започна да свиква с мисълта, че това място вече е нейният дом.
С Петър Валентинов сключиха брак година след наследството. Сватбата беше скромна — без излишна шумотевица и далечни гости. Той се нанесе при нея, продаде гарсониерата си в покрайнините на града и вложи получените средства в банков депозит.
Животът им течеше спокойно — без особени радости, но и без открити конфликти. Петър работеше в строителна фирма и често се прибираше късно вечер. Росица беше счетоводителка в малка компания, приключваше по-рано и поемаше грижата за вечерята и дома.
Първите месеци от съвместния им живот минаха тихо. Петър не се месеше в подредбата, не настояваше за промени. Росица запази старите снимки на родителите си по стените, остави тежкия бюфет с порцелана, както си беше. Той не възразяваше.
С времето обаче посещенията на свекървата зачестиха. Светлана Данаилова се появяваше поне веднъж седмично, понякога и по-често. Носеше пълни чанти с продукти, отключваше почти без предупреждение и оглеждаше жилището с внимателен, критичен поглед. Росица се стараеше да бъде любезна — предлагаше чай, изслушваше забележките.
— Някой трябва да помисли и за сина ти — отбеляза веднъж Светлана Данаилова, оглеждайки хола. — Петър се прибира изморен, а тук е студено и безлично. Трябват пердета, по-светъл тапет, нещо по-живо.
Росица замълча. Това беше нейният дом — наследство от родителите ѝ. Нямаше намерение да сменя тапети или обзавеждане. Но и не ѝ се влизаше в спор. По-лесно беше да кимне и да остави думите да отминат.
— Всичко ти е дадено наготово, а пак не можеш да създадеш уют — продължи свекървата, вадейки буркан сладко от чантата. — Петър работи от сутрин до вечер, а го посрещат хлад и празнота.
Под масата пръстите на Росица се свиха в юмрук, но гласът ѝ остана равен:
— Той не се е оплаквал.
— Моето момче никога не се оплаква — въздъхна Светлана. — Но една майка усеща, когато детето ѝ страда.
Дете. Петър беше на трийсет и две, а за майка си все още оставаше момче. Росица се научи да пропуска подобни думи покрай ушите си — да ги чуе, да ги остави да отшумят и да продължи със своето.
Петър сякаш не забелязваше как майка му постепенно натрупва напрежение в дома им. Дори се радваше на посещенията ѝ — грижа, внимание, домашна храна. Като малък не беше получавал достатъчно от това. Баща му си беше тръгнал рано, а майка му го отгледа сама, работейки на две места и често оставяйки го при съседи.
Сега Светлана Данаилова сякаш наваксваше пропуснатото. Всяка вечер му звънеше, разпитваше го подробно, даваше съвети. Понякога Росица дочуваше откъслечни реплики:
— Мамо, всичко е наред, не се тревожи.
— Петре, мисля само за теб.
— Разбирам, мамо.
Тя не се намесваше. Всеки има право на връзката си с родителите. Важното е тази връзка да не разрушава собственото ти семейство.
Есента настъпи напълно. Дните станаха по-къси, дъждът — по-чест. Росица извади топлите дрехи, прибра летните покривки, подреди свещи по первазите. Малки детайли, които създаваха усещане за уют.
Декември наближаваше. Тя вече мислеше за новогодишната нощ — искаше да покани няколко близки приятели, да украси апартамента, да направи скромно, но приятно събиране. Без шумни тълпи, просто топла вечер сред свои хора.
В същото време Петър започна да се прибира намръщен и мълчалив. Седеше с телефона в ръка и избягваше разговорите. Когато тя го попита какво става, той кратко отвърна:
— Нищо особено. Просто съм изморен.
Една вечер, докато вечеряха, той най-сетне поде темата:
— Нашите искат да посрещнат Нова година в града. Нямат къде да отседнат. Ние сме само двамата… ще се поберем.
Росица вдигна поглед от чинията си. Вилицата застина във въздуха.
— Колко души точно?
Той сви рамене, без да я погледне.
— Мама, леля Жанета Живкова, племенникът ми Борис Огнянов и Габриела Каменара. Общо шестима. Нищо особено.
— Шест души? В двустаен апартамент?
— Само за два дни — от трийсет и първи до втори януари. Какъв е проблемът?
Тя остави приборите бавно на масата.
— Петър, това е моят дом и аз трябва да знам предварително кого каниш в него, защото подобно решение не се взема еднолично.
