— Не се предавай! Това е твоят дом и ти определяш правилата в него.
Думите на Диана още кънтяха в съзнанието ѝ. Разговорът ѝ подейства като глътка въздух — не реши проблема, но ѝ върна усещането за опора. Росица остави телефона на масата, пое дълбоко дъх и се върна към недовършеното. До вечерта апартаментът блестеше — подът измит, прахът забърсан, въздухът ухаеше на прясно сготвено. Приготви вечеря, подреди приборите старателно и зачака Петър Валентинов.
Той се прибра късно. Мина покрай кухнята, сякаш тя не съществуваше, дори не хвърли поглед към подредената маса. Затвори се в стаята, без дума. Росица остана за миг в коридора, вперила очи в затворената врата, после се върна и седна сама. Вечеря без апетит, в тишина.
На следващия ден всичко се повтори. Мълчание. Избягване. Затворени врати. Тя не направи опит първа да започне разговор. Ако Петър смяташе да я пречупи със студена дистанция — нека опита. Тя нямаше намерение да отстъпва.
На третата вечер телефонът иззвъня отново. Светлана Данаилова този път звучеше различно — гласът ѝ беше омекнал, почти мил.
— Росице, нека поговорим спокойно. Без излишни емоции.
— Спокойна съм — отвърна тя равномерно.
— Нямаме къде да отидем, наистина. Сестра ми продава жилището си, вече са го освободили. Племенникът ми беше под наем, но ги изгониха. Искахме просто да посрещнем Нова година заедно, като семейство.
— Разбирам положението ви, Светлана Данаилова. Но шестима души в двустаен апартамент… това е прекалено.
Отсреща настъпи кратка пауза, след което прозвуча ново предложение:
— А ако не сме всички? Сестра ми може да отседне с децата в хотел. Аз да дойда сама. Възможно ли е?
Росица се замисли. Само свекървата — това вече беше различно. Поне нямаше да се превърне в общежитие.
— За колко време? — попита тя.
— Три-четири дни. От трийсет и първи до трети.
След кратко колебание Росица отвърна:
— Добре. Но само вие.
— Благодаря ти, мила! Знаех, че имаш добро сърце!
Когато разговорът приключи, тя облегна гръб на стената. Нещо вътре в нея се сви — като предупреждение. Усети, че прави компромис, който може да ѝ излезе скъпо. Но вече беше дала дума.
Петър се прибра около полунощ. Отвори хладилника, извади бутилка вода. Росица седеше на масата с книга в ръце.
— Майка ти ми се обади — каза тя, без да вдига очи.
— Знам — изръмжа той. — Благодаря, че се съгласи.
— Само за нея. За три дни.
— Добре — отвърна кратко и отново се скри в стаята.
На следващата вечер, когато Росица се върна от работа, Петър я чакаше в коридора. Ръцете му бяха скръстени, челюстта — напрегната.
— Майка каза, че всички ще дойдат — изстреля той. — Не само тя.
Росица спокойно свали палтото си.
— Аз дадох съгласие единствено за нея.
— И какво? Да оставим сестра ѝ и децата на улицата?
— Могат да отседнат в хотел. Предложих този вариант.
Той пристъпи напред и препречи пътя ѝ.
— Стига! Събирай си нещата! Майка ми идва с роднините и ти няма да липсваш на никого!
Росица не повиши тон. Погледът ѝ беше хладен, почти чужд.
— Ако толкова държите да живеете тук, добре — каза тя тихо. — Но ти ще си с тях.
— Какво?!
Без повече думи тя се отправи към спалнята, отвори гардероба и извади куфара. Започна методично да подрежда дрехите му — ризи, панталони, бельо. Всичко сгънато прецизно.
— Какво правиш? — попита той от прага.
— Приготвям багажа ти.
— Това е абсурд.
— Не.
Когато ципът щракна, Росица изнесе куфара до входната врата. Петър се изсмя нервно.
— Заради няколко дни ли?
— Заради това, че вземаш решения вместо мен. В моя дом.
— В нашия дом! Аз живея тук!
Тя му подаде палтото.
— Прекарайте празниците заедно. Сега сте един отбор.
— Нямаш право да ме гониш!
— Имам. Жилището е на мое име.
— Ние сме семейство!
— Бяхме — поправи го спокойно тя.
Той застина. После думите му се изсипаха като порой — за традициите, за уважението към родителите, за това колко е работила Светлана Данаилова и как заслужава спокойствие. Росица го слушаше мълчаливо. В очите ѝ нямаше нито гняв, нито съмнение — само твърдост.
— Можеш да отидеш при тях още сега — прекъсна го тя. — Само остави ключа.
Протегна ръка. Той я гледа дълго, сякаш търсеше следа от колебание. Не намери.
— Ще съжаляваш — процеди през зъби.
— Възможно е. Ключа.
С яростно движение Петър дръпна връзката от закачалката и я хвърли на пода. Металът издрънча по плочките. Грабна куфара, отвори рязко вратата и излезе, като я затръшна след себе си. Ехото отекна по стълбището.
Росица се наведе, събра разпилените ключове и ги остави върху скрина. В апартамента настъпи необичайна, плътна тишина. Тя постоя миг неподвижно, после бавно се отправи към кухнята.
