В кухнята си направи чай. После се настани до прозореца и се загледа към вътрешния двор. Лампите хвърляха жълтеникави кръгове върху пустите алеи, а вятърът разклащаше оголените клони на дърветата, които дращеха нощта като тънки пръсти.
Около час по-късно телефонът иззвъня. На дисплея се появи името на Светлана Данаилова. Росица Огнянова дори не посегна към апарата. Малко след това се обади и Петър Валентинов. Този път тя натисна „отказ“. Съобщенията започнаха да пристигат едно след друго.
„Да не си си изгубила ума?“
„Майка ми е в шок!“
„Отвори веднага!“
„Утре идвам и ще поговорим като хората!“
Росица изключи звука, прибра телефона в чекмеджето на бюрото и го затвори решително, сякаш с това слагаше край на цялата истерия.
На следващата сутрин се свърза със служба за смяна на брави. Техникът пристигна преди обяд — млад мъж с куфарче инструменти и делови вид. Работеше мълчаливо и съсредоточено. След по-малко от час старата брава вече беше свалена, а на нейно място блестеше нова — стабилна, тежка, сигурна. Той ѝ подаде два ключа, получи заплащането си и си тръгна.
Росица завъртя ключа в новата ключалка и чу плътното щракване. Усети спокойствие. В спалнята извади от гардероба кутията с коледната украса. Всяка година с родителите си украсяваха елхата заедно и тя бе запазила всичко — стъклени топки, гирлянди, малки фигурки на елени и снежинки.
До вечерта в хола вече стоеше неголяма жива елха. Свежият аромат на бор изпълни апартамента. Росица подреди украшенията внимателно, включи лампичките и разноцветните светлини заиграха по стените, разпръсквайки топлина в полумрака.
На другия ден ѝ се обади съседката от долния етаж — Венета Бургаскиа, жена на около шейсет години.
— Роси, всичко наред ли е при теб? — попита тя загрижено.
— Да, благодаря. Защо питате?
— Снощи видях мъжа ти пред блока с някаква жена. Стояха и разговаряха. Опитаха да влязат, но домофонът не ги пусна.
— Това е била свекърва ми — отвърна спокойно Росица. — Няма повод за тревога, наистина.
— Ако имаш нужда от помощ, кажи — добави Венета след кратка пауза. — Аз съм насреща.
— Много сте мила. Благодаря ви.
След разговора Росица продължи да подрежда. Постепенно домът възвърна предишния си облик — онзи, който родителите ѝ бяха създали. Без чужди вещи, без наложени правила и напрежение. Само познати предмети, тишина и усещане за принадлежност.
На тридесет и първи декември се събуди късно. Навън тихо валеше сняг, едри парцали се сипеха над града. По улиците проблясваха празнични лампички, в прозорците се виждаха украсени елхи, а магазините гъмжаха от хора.
Тя си приготви закуска и с чаша кафе седна на масата. Телефонът вече два дни мълчеше. Нито обаждания, нито съобщения. Вероятно Петър беше разбрал, че връщане назад няма.
Вечерта подреди масата — нищо претенциозно: салата, печено пиле, плодове. Пусна телевизора за фон и проследи новогодишната програма. Когато часовникът удари дванайсет, взе чаша вино и застана до прозореца.
Навън проблясваха фойерверки, чуваха се смях и музика. Тя повдигна чашата към отражението си в стъклото.
— Честита Нова година — прошепна.
Жилището беше тихо. Без кавги, без заплахи, без чужди гласове. Само спокойствие — онова истинското, което отдавна беше забравила. Свита в креслото с одеяло върху раменете, Росица затвори очи.
От много време насам за пръв път всичко беше така, както тя го искаше.
Януари донесе студ и виелици. Росица се върна на работа и постепенно отново влезе в ритъм. Колегите ѝ задаваха обичайния въпрос как е минал празникът, а тя отговаряше кратко: тихо и хубаво.
Петър Валентинов се обади едва към средата на месеца. Гласът му звучеше уморено.
— Роси… трябва да поговорим.
— За какво?
— За нас. Можем ли да се видим?
— С каква цел?
Настъпи мълчание.
— Осъзнах, че сгреших. Майка ми прекали. Нека опитаме отначало?
Росица погледна през прозореца. Дебел сняг покриваше земята, клоните се бяха превили под тежестта му.
— Петър, няма да започваме нищо отново. Ти направи своя избор. Сега живей с него.
— Роси, моля те…
— Следващата седмица ще подам документите за развод. Нямаме общо имущество, няма какво да делим. Процедурата ще е бърза.
— Говориш ли сериозно?
— Напълно.
Той сякаш искаше да каже още нещо, но тя прекъсна разговора. Темата беше приключена.
Месец по-късно разводът стана факт. В службата по гражданско състояние Петър се яви мрачен, подписа без дума и си тръгна, без дори да се сбогува. Росица прибра решението в папка и се прибра у дома.
Апартаментът я посрещна със своята тиха, позната атмосфера. Тя свали палтото си, сложи вода за чай и извади малко сладки. Настани се до прозореца. Там, където през есента лежаха жълти листа, сега се простираше бяла снежна покривка. Деца се пързаляха по склона и се смееха, падайки в преспите.
Животът продължаваше напред — спокойно и равномерно, без натиск и чужди очаквания. Росица отпи от чая и се усмихна.
За първи път от дълго време насам — искрено.
