Работата като старши администратор в голяма частна стоматологична клиника всеки ден подлага нервите на изпитание.
За една дванайсетчасова смяна човек успява да бъде какво ли не — дипломат, психолог, жилетка за чужди сълзи и гръмоотвод за чуждо раздразнение.
Ту трябва да изгладиш скандал с пациент, недоволен от нюанса на фасетите си. Ту да успокоиш хирург, изцеден до краен предел. После и касата да излезе до стотинка.
След подобен маратон мечтата е съвсем проста: горещ душ, тишина и никой да не те закача.
Само че онзи вторник спокойствието явно не беше включено в пакета ми.
Пъхнах ключа в бравата на нашия апартамент — или, както редовно ми се напомняше, „наследственото жилище на Иван Радославов“.
Още от прага разбрах: свекърва ми отново беше устроила представление у дома.
Откъм кухнята долитаха оживени гласове, звън на чинии и плътният аромат на моята специална месна запеканка. Същата, която бях приготвяла предната нощ, крадейки часове от собствения си сън.
Свалих палтото си и минах почти безшумно по коридора.
Спрях на прага на кухнята. Гледката пред очите ми спокойно можеше да бъде увековечена от някой художник със силно развито чувство за сатира.
Начело на масата тържествено се беше разположила свекърва ми, Галина Александрова.
До нея, със сведени очи и престорена скромност, седеше някаква девойка. Косата ѝ беше подстригана възможно най-практично, а жилетката ѝ имаше унилия цвят на мокра мишка.
Срещу тях съпругът ми, Иван Радославов, поглъщаше запеканката с такова вдъхновено изражение, сякаш опитваше храна, донесена направо от небесата.
А въпросната девойка държеше с две ръце любимата ми чаша с името ми върху нея.
— О, най-после се появи — изстреля свекърва ми вместо поздрав.
Погледът ѝ ме измери от глава до пети, като особено дълго се задържа върху строгия ми работен костюм.
— Ние тук вечеряме с Теодора Стоянова. Момичето се прибирало от работа, премръзнало било. Поканих го да се стопли малко.
— Добър вечер — казах аз с равен глас. — А Теодора Стоянова по принцип ли пие чай от чужди чаши, или тази чест е запазена само за моя дом?
Момичето подскочи леко. Чашата обаче не пусна.
Галина Александрова ме стрелна с недоволен поглед.
— Вечно си такава, Елена Цветанова, все с претенции. Какво значение има от какво пие човек? Важното е какъв е самият човек!
Тя покровителствено потупа гостенката по ръката.
— Теодора Стоянова работи в социалната служба. Държавна работа! Сигурност, уважение. Не като някои други — подай това, донеси онова в някаква частна фирмичка.
— Всъщност съм старши администратор в клиника — уточних спокойно, макар вътре в мен една невидима струна бавно и сигурно да се опъваше.
— О, та ако ще и министър на рецепцията да си!
