— отсече свекърва ми и махна пренебрежително с длан, сякаш най-после беше получила чакания знак да мине в настъпление.
Личеше си, че отдавна събираше в себе си недоволство и само търсеше удобен момент да го изсипе върху мен.
— Не е там работата каква точно си — продължи тя с назидателен тон. — Въпросът е, че една съпруга трябва да си бъде вкъщи, да гледа мъжа си, да създава топлина. Жената е дом, уют, грижа! А ти къде се губиш по цял ден?
Галина Александрова театрално преплете пръсти и ги вдигна към гърдите си, сякаш пред очите ѝ се разиграваше семейна трагедия.
— Виж го Иван Радославов на какво е заприличал! Горкият, съвсем се е стопил. Яде готови боклуци, докато ти там се усмихваш на непознати хора.
Преместих поглед към „стопилия се“ Иван.
Бузите му отдавна подсказваха, че ризите му трябва да се купуват поне с един номер по-големи. Той дъвчеше старателно и упорито държеше очите си забити в чинията.
— А Теодора Стоянова например казва — не спираше свекърва ми, като хвърли победоносен поглед към гостенката, — че една свястна жена никога няма да постави службата си над семейството.
Теодора Стоянова сведе скромно глава и леко кимна, за да удостовери собствената си безупречна нравственост.
— Тя приключва работа в пет — обяви с гордост Галина Александрова. — И почивните ѝ дни са си почивни. Злато, не момиче. Точно такава жена подхожда на сериозен мъж.
Стоях насред собствената си кухня и за миг ми се стори, че не съм чула правилно.
Излизаше, че не просто ме обсъждат като отсъстваща. Пред очите ми, съвсем открито, провеждаха оглед за моя заместничка. Представяха по-удобна, по-послушна версия, готова да заеме мястото ми.
— Вие наистина ли устройвате сватовство, докато законната съпруга стои тук? — попитах и се подпрях с две ръце на облегалката на празния стол.
Тогава най-сетне се обади и Иван Радославов. Вероятно присъствието на две жени, които очевидно бяха на негова страна, му беше вдъхнало измамна смелост.
— Майка ми е права, Елена — каза той и лениво отмести празната чиния. — Напоследък прекалено много си повярва.
Погледна ме с онази лека, обидна снизходителност, която боли повече от вик.
— Теодора Стоянова правилно разсъждава. Семейство има тогава, когато жената умее да слуша и да се съобразява. А ти все си с мнение, все спориш. Жилището е мое. Наследствено. На моето семейство.
Иван Радославов вдигна показалец, сякаш изнасяше лекция на непослушно дете.
— Ти дойде тук с един куфар. Аз те приех. Така че стой мирно и бъди благодарна, че изобщо те търпя. Ако не ти харесва — вратата е отворена, никой не те е вързал.
Думите му паднаха между нас тежко, с глух удар.
По лицето на Галина Александрова се разля тържествуваща усмивка. Явно вече си представяше как ще се разплача, ще започна да се оправдавам или ще изпадна в истерия.
Теодора Стоянова пък сведе очи още по-ниско, играейки ролята на кротка и благонравна жена.
Само че сълзи не дойдоха.
Вместо тях в мен се появи ясно, почти ледено прозрение: години наред тук не ме бяха приемали като човек. Бях им удобна безплатна услуга с добавена функция да кимам покорно.
— Знаеш ли, Иван — изправих се и го погледнах съвсем спокойно. — Иван Вазов има един забележителен разказ.
