— „Мария на шията“.
Иван Радославов присви вежди, без да разбира накъде бия. Книгите никога не бяха попадали сред нещата, които можеха да задържат вниманието му.
— Там един самодоволен чиновник също е убеден, че щом е дал на младата си жена хляб и покрив, вече я притежава и има право да я разиграва както си поиска — обясних бавно, ясно, почти тържествено. — Само че краят за съпруга никак не е приятен. Разликата е, че аз нямам намерение да чакам години, за да стигна до своя финал.
После преместих поглед към момичето в сивкавата жилетка.
— А на вас, Теодора Стоянова, с най-голямо удоволствие отстъпвам тази длъжност.
Тя премигна объркано, сякаш не беше сигурна дали съм я поздравила, или съм я ударила през лицето.
— Само имайте предвид една дребна подробност — усмихнах се любезно. — Запеканките се приготвят нощем. Ризите се гладят безупречно, с ръбове като по конец. А държавната ви заплата ще трябва да предавате на Галина Александрова за така наречените „общи семейни нужди“.
Замълчах за миг, за да се насладя на това как лицето на свекърва ми се издължи от възмущение.
— Добър апетит. Запеканката можете да я довършите. Приемете я като моя прощален комплимент към заведението.
Обърнах се и тръгнах към спалнята.
Зад гърба ми веднага се разнесоха възмутените крясъци на Галина Александрова — за безочието ми, за неблагодарността ми, за това какви жени се били навъдили. Само че думите ѝ стигаха до мен приглушено, като шум от радио в съседен апартамент.
Отворих гардероба и извадих пътната чанта.
Част от дрехите ми вече бяха подредени вътре още преди седмица. Жилището под наем се появи почти случайно: една от пациентките точно същия ден беше споменала, че търси на кого да отдаде апартамента си, и беше оставила телефона си в клиниката, ако случайно някой прояви интерес.
Всъщност интуицията ми отдавна шепнеше, че този брак не просто няма какво да се спасява — опитите да го крепя вече вредяха на психиката ми.
Аз само чаках онзи вътрешен механизъм да щракне окончателно. Днес се случи.
Чантите се оказаха по-тежки, отколкото очаквах. Да влача такъв багаж и да чакам такси пред блока ми се стори крайно неудобно.
Взех телефона и набрах един номер.
— Данаил Соколов, добър вечер. Извинявам се за късното обаждане — казах, щом собственикът на клиниката вдигна.
— Какво е станало, Цветанова? Клиниката ли гори? — попита той кратко, делово, без излишни емоции.
— Не. Гори личният ми живот. Трябва ми кола за преместване. Веднага.
Данаил Соколов беше човек, който действаше, вместо да разпитва. Нямаше тежки въздишки, нямаше съжалителни паузи.
— Прати адреса. Шофьорът ми ще дойде със служебния миниван след двайсет минути.
След около половин час вече изнасях чантите в коридора.
Иван Радославов стоеше на прага на кухнята със скръстени ръце. С всички сили се опитваше да изглежда равнодушен, надменен и напълно господар на положението.
— И къде си мислиш, че ще тръгнеш по това време? — подхвърли презрително след мен.
