Светлана усещаше колко напрегнато е детето срещу нея — сякаш всяко движение ѝ коства усилие.
— Хайде първо да се подкрепим — поде тя меко, опитвайки се да разчупи неловкото мълчание. — После ще идем до градината за малини. Обичаш ли ги?
— Да… — отвърна едва чуто Зорница Филипова.
— Чудесно тогава. Ще напълним една кошничка, а довечера ще направим палачинки и ще ги полеем с домашен малинов сироп.
Момичето само кимна, без да вдигне поглед.
Навън, между редовете с храсти, Зорница се залови за работа с необичайна съсредоточеност. Береше внимателно, подбираше узрелите плодове, внимаваше да не пречупи клонче. Нито се оплакваше, нито се разсейваше. Светлана я наблюдаваше и в гърдите ѝ се настаняваше странно безпокойство. Детето не приличаше на дете — по-скоро на малък човек, който изпълнява задача, за да не сгреши.
По-късно, когато слънцето се сниши, тя реши да я въвлече в нещо по-топло и домашно.
— Ще ми помогнеш ли с тестото за палачинките? — попита уж небрежно. Искаше ѝ се да разчупи онази невидима стена около момичето.
— Не знам как… — Зорница сведе очи. — Мама казва, че съм още малка да стоя до печката.
— Все отнякъде се започва. Ще ти покажа — нищо сложно няма. После сама ще можеш да изненадаш мама и Калин Богданов с вкусна закуска.
При споменаването на майка ѝ Зорница потръпна. По лицето ѝ премина сянка, която накара Светлана да се смути.
— А вкъщи какво готвите обикновено? — попита внимателно тя.
— Мама си готви… — момичето се поколеба. — Мен ме научи само на яйца на очи. Когато я няма дълго.
— Е, за една седмица ще те превърнем в истинска помощница — опита се да се усмихне Светлана.
Неочаквано Зорница вдигна очи към нея и по бузите ѝ рукнаха сълзи.
— Какво стана? Да не те засегнах? — стресна се жената.
Детето поклати глава, после внезапно се притисна в нея, впивайки лице в престилката ѝ, и избухна в плач.
Светлана застина за миг, но ръцете ѝ сами обгърнаха слабите рамене.
— Спокойно, миличка… Кажи ми какво те мъчи.
— Страх ме е… — прошепна Зорница през хлипове. — Страх ме е, че мама ме е оставила. Че няма да се върне.
Сърцето на Светлана болезнено се сви.
— Как можеш да мислиш такова нещо? Коя майка би изоставила такова добро дете? Заминаха по работа. Не са искали да те влачат по пътища и опашки. Ще се върнат, ще видиш — и подаръци ще донесат.
— Татко също така каза… — прошепна тя. — Каза, че отива да купи играчка и ще се върне. Но не се върна. Просто изчезна. После мама се омъжи пак… Може би им преча?
Всичко в Светлана се сви на възел. Сега разбра — тишината на детето не беше от възпитание, а от страх.
Тя нежно повдигна брадичката ѝ.
— Чуй ме добре. Калин Богданов е мой син. Познавам го. Той няма да те изостави. И майка ти също. Ти си част от тяхното семейство.
— Наистина ли? — в очите на Зорница проблесна крехка надежда.
— Наистина. Утре ще ти се обади и сама ще чуеш гласа ѝ, ще се увериш, че всичко е наред.
