— Мамо, дали Зорница Филипова може да остане при теб за една седмица? С Мария Борисова трябва да отидем до родния ѝ град — въпросите около наследството се проточиха. Обмисляме направо да пуснем апартамента за продажба, за да не ни тежи излишно.
Светлана Емилова приглади кърпата на главата си и свъси вежди; по челото ѝ се врязаха дълбоки линии, сякаш някой беше разорал почвата.
— А защо не я вземете с вас? — отвърна тя хладно, а гласът ѝ прозвуча сухо и ронливо като есенни листа под краката.
— Мамо, нали разбираш… Да разкарваме детето по канцеларии, да чакаме с часове пред нотариуси, да се разправяме с брокери, които само гледат как да те преметнат. А ти така или иначе си на вилата — чист въздух, градина, простор…
Тя присви очи подозрително.
— А ти защо трябва да ходиш? Мария Борисова сама може да се оправи. Все пак това са нейни семейни въпроси.
— Тя изобщо не разбира от документи — въздъхна Калин Богданов. — Някой трябва да ѝ помогне, да следи всичко да се уреди както трябва. Пък и по-спокойно е да сме двамата. Знаеш какви са времената.
Синът ѝ се ожени за Мария Борисова преди две години. За него това беше първи брак, но тя вече имаше минало зад гърба си — и малка дъщеря, Зорница Филипова. Както много майки, които мечтаят за „собствени“ внуци, Светлана Емилова прие новината без особен възторг. Представяше си дете с очите на Калин, с неговата усмивка, с неговата кръв. А вместо това — чуждо момиченце, към което трябваше тепърва да привиква.
Въпреки всичко тя беше възпитана жена. Не се месеше в живота на младите, съвети даваше само ако я помолят, а към Мария Борисова се държеше учтиво и сдържано. Зорница Филипова не беше ощетявана — по празници получаваше лакомства, понякога и по някоя блузка. Но сърцето на Светлана Емилова оставаше заключено, сякаш зад тежка врата с катинар.
Детето беше необичайно тихо. Не тичаше шумно из къщата, не разпиляваше играчки, не вдигаше врява. Държеше се така, сякаш се стремеше да не заема място и да не пречи на никого. С Калин Богданов се разбираха чудесно и майка му виждаше колко искрено е привързан към момичето.
И все пак мисълта, че Зорница Филипова ще остане при нея цяла седмица, я изпълни с вътрешна съпротива. Едно е да наглеждаш дете за няколко часа, съвсем друго — да носиш отговорност ден след ден.
— Мамо, знам, че те товаря с голяма молба, но наистина няма към кого другиго да се обърнем. Зорница Филипова е възпитана, няма да ти създава грижи — каза Калин Богданов и я погледна с надежда.
Светлана Емилова въздъхна тежко. Прекрасно съзнаваше какво означава дете в къщата — трябва да се нахрани навреме, да се следи да не направи беля, да не скучае и да не се почувства изоставено, и докато премисляше всичко това, тя усещаше как отговорът ѝ напира да излезе на глас.
