Същата вечер двете наистина се заловиха с готвенето и скоро кухнята се изпълни с аромат на прясно изпечени палачинки. Купчина след купчина се трупаше в чинията. Зорница внимателно ги обръщаше с шпатула, а Светлана Емилова я напътстваше търпеливо. Когато първата стана съвършено кръгла и златиста, детето грейна с такава чиста усмивка, че сякаш цялата стая се озари.
Телефонът иззвъня тъкмо навреме. Обаждаше се Мария Борисова. Зорница почти изтръгна апарата от ръцете на Светлана и задъхано започна да разказва — за малините в двора, за тестото, за това как сама обърнала палачинката. Светлана слушаше и не можеше да повярва колко бързо се беше променило детето — от притихнало и свито създание до оживено, смеещо се момиче.
Дните след това се изнизаха неусетно. Светлана с изненада установи, че ѝ е приятно да има компания. Зорница се оказа будно и любознателно дете — задаваше въпроси, четеше, помагаше в градината и вкъщи без да ѝ се напомня.
Разхождаха се до близкото езерце, където водата беше топла и спокойна. Светлана я държеше за ръце и ѝ показваше как да не се страхува, как да се отпусне. Скоро звънкият смях на момичето се разнасяше над водата и подплашваше птиците по дърветата.
— Бабо, виж какво намерих! — викаше тя, показвайки мидичка или гладко камъче.
Думата „бабо“ първоначално звучеше непривично в ушите на Светлана, но с всеки изминал ден я стопляше все повече.
Вечерите прекарваха на верандата. Светлана разказваше случки от детството на Калин Богданов — как е бягал бос по двора, как е криел двойките си. Зорница слушаше с широко отворени очи.
— Той наистина няма да ме изостави, нали? — прошепна тя една нощ, преди да заспи.
— Няма, дете. Ти вече си част от нас — отвърна твърдо Светлана.
В петък сутринта Мария се обади:
— Успяхме с всичко. Утре рано тръгваме към вас. Как е Зорница?
— Добре е — каза Светлана и усети странна тежест в гласа си. — Прекрасно дете.
Момичето подскочи от радост, но малко по-късно попита тихо:
— Значи утре си тръгвам?
— Да, миличка. Трябва да се прибереш у дома.
— А малините кой ще бере?
— Ще се оправя — усмихна се Светлана, макар сърцето ѝ да се свиваше.
На следващата сутрин Зорница беше необичайно мълчалива, избягваше погледа ѝ. Явно и на нея не ѝ се искаше раздялата.
Щом колата спря пред къщата, момичето изскочи първо.
— Мамо! Вижте какво мога вече!
Мария и Калин изглеждаха уморени, но щастливи.
— Е, как се справихте тук? — попита синът ѝ.
— Както виждаш — отвърна кратко Светлана.
Зорница прибра внимателно нещата си, пъхна и пакетче с набрани малини. Вече седнала в колата, внезапно отвори вратата, изтича обратно и силно прегърна Светлана.
— Бабо, ще дойда пак, нали? Още не сме се научили да правим сладкиши…
Гърлото на жената се стегна.
— Разбира се. Ще те чакам.
Колата потегли, а тя дълго остана край пътя. После бавно се прибра вътре.
Къщата вече не ѝ се струваше пуста.
На масата беше оставена рисунка — слънце, къща и три човечета, хванати за ръце. Светлана я подпря до снимката на Калин.
Изтри една сълза и сложи чайника на котлона.
Разбра нещо важно: баба се става не по кръв, а по сърце. По топлината, която си готов да дадеш.
И беше сигурна, че занапред още много дни ще се изпълнят с детски смях — онзи истински звук, който връща смисъла на живота.
