Към всичко това се прибавяше и градината — доматите чакаха да бъдат привързани, краставиците искаха редовно поливане, а плевелите никога не даваха отсрочка.
— Добре — произнесе тя след кратко мълчание, без нотка въодушевление. — Но Зорница Филипова трябва от първия ден да знае: тук не е почивна станция. Ще помага с каквото може. Нямам намерение да тичам след нея с лъжицата — задачите ми и без това са предостатъчно.
— Разбира се, мамо, тя е разумно дете — Калин Богданов видимо се отпусна, сякаш тежест падна от раменете му.
В събота по изгрев старата кола спря пред портата. Светлана Емилова ги наблюдаваше през прозореца с усещане за раздразнение, примесено с тревога. На тези години да гледа дете… не такъв покой си беше представяла.
Първо слезе Калин, след него Мария Борисова, а най-накрая — Зорница Филипова. Момичето стискаше презрамките на розовата раница така, сякаш вътре се побираше целият ѝ свят.
— Колко е слабичка… само очи са ѝ останали — промърмори Светлана. — Да не би изобщо да не я хранят както трябва?
— Здравейте, Светлана Емилова — Мария пристъпи напред, гласът ѝ леко потрепваше. — Безкрайно сме ви благодарни. Наистина ни спасявате.
— Е, какво да се прави — отвърна сухо домакинята.
Зорница стоеше малко по-назад, наполовина скрита зад майка си, и гледаше предпазливо към „бабата“.
— Зорница Филипова, слънчице, ще се върнем скоро — Мария клекна пред нея.
Влажните очи на детето се вдигнаха нагоре.
— Мамо, не ме оставяй тук… Моля те. Ще стоя тихичко в колата, няма да искам нищо… — прошепна тя.
— Не може, мило. Имаме работа за възрастни, ще ти бъде скучно. Тук ще ти е добре — чист въздух, двор, ще помагаш на баба Светлана.
На Светлана ѝ стана неудобно. Нима изглеждаше толкова строга, че детето да се страхува така?
— Хайде стига — намеси се тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Нищо лошо няма да стане. Майка ти ще се върне. Влизай вътре и си занеси багажа.
Когато автомобилът изчезна зад завоя, Мария усети как сърцето ѝ натежава. Дали не сбъркаха? Може би трябваше да вземат дъщеря си със себе си.
Тя дори понечи да помоли Калин да обърне, но той поклати глава.
— Спокойно. Седмица на село ще ѝ се отрази добре. Майка ми е строга, но е справедлива. Няма да я нарани.
— Знам, че няма — отвърна тихо Мария. — Просто… тя не я чувства своя. За нея Зорница Филипова е чуждо дете.
— Ще видиш, всичко ще си дойде на мястото — каза Калин, поставяйки ръка на рамото ѝ, макар и сам да не звучеше напълно убеден.
В къщата настъпи тишина. Светлана беше приготвила предварително лека супа и сега сложи чиния на масата.
— Сядай и хапвай — подкани тя, като побутна купичката към момичето.
Зорница Филипова взе лъжицата без дума. Ядеше внимателно, почти безшумно, без да среща погледа ѝ. Светлана беше свикнала децата да шумят, да задават въпроси, да шават неспирно. А срещу нея седеше малък човек, който сякаш се боеше дори да поеме дъх по-свободно.
