— Или приемаш случилото се и ми прощаваш, или си събираш багажа и си тръгваш — каза спокойно Николай Борисов, без дори да вдигне очи от чинията си.
— Моля те, повтори — отвърнах тихо.
— Ако простиш — оставаш. Ако не — отиваш при майка си. Омръзна ми от безкрайни разправии.
— С кого точно?
— С Виктория Каменара от отдела. Нищо особено, просто се случи. Ти непрекъснато си заровена в отчетите си.
— Николай.
— Какво?
— Първо си прибери следите от себе си. И да изясним: прощавам — оставам. Не прощавам — напускам. Така ли?
— Точно така.
— А трети вариант съществува ли?
— Какъв трети?
— Този, при който ти си този, който си тръгва.
За миг той изгуби увереността си.
— Какви ги говориш? Това е моето семейство, моят… — думите му заседнаха.
— Чий е апартаментът?
— Нашият… тоест, твоят. Но така не се прави.
— А изневярата нормално ли се прави? — избърсах спокойно масата. — Разлял си кафето.
— Довечера ще говорим разумно. Без сцени… — грабна ключовете. — Казах ти как стоят нещата. Помисли.
Вратата се затвори тихо след него.
Веднага отворих бележките си и започнах списък: техник за ключалката, смяна на патрона, кашони за вещи, нов код на домофона, обаждане до Гергана Вълкова.
— Той наистина ли ти го заяви така? — гласът ѝ направо съскаше по телефона. — „Прощаваш — живеем, не прощаваш — изчезвай“? Нормален ли е?
— Спокоен като при утвърждаване на служебен график.
— А ти?
— Празно ми е. Няма сълзи. Само задачи за отметка.
— Чудесно. Значи действаме: майстор, кашони, документи, снимки на вещите, техниката да се откачи от профилите му?
— Да. И още нещо — той не е регистриран тук. Жилището е мое, дарение отпреди брака. И сметките са на мое име.
— Тогава няма да си ти тази, която ще си тръгне. Побързай. Идвам.
— Не ме навивай.
— Не те навивам. Идвам с торби.
Затворих и написах съобщение в работния чат, че днес ще работя дистанционно, защото имам неотложни лични ангажименти.
