— Квартирата е на мое име. Аз плащам сметките. Достъпът до банковите ми профили е спрян. Ако искаш — наеми си жилище. Или се прибери при майка си. А може и при Виктория Каменара.
— Това изнудване ли е? Аз поне бях откровен!
— Не. Това са последици.
— Мила Маркова, почакай… Сутринта избухнах. Ултиматумът беше глупав. Но и ти не си безгрешна — все заета, все уморена. А Виктория… тя е топла, разбираща…
— Дотук. Нататък не ме интересува. Имаш двайсет минути. Утре хамали ще вземат останалото.
— Жестоко е.
— Не. Просто е ясно.
— А ако преспя на дивана?
— Няма да стане.
— Значи ме гониш?
— Давам ти избор. Тръгваш сам.
Той се обърна към Гергана Вълкова:
— Ти защо мълчиш?
— Тук съм заради Мила. И за да има спокойствие — отвърна тя тихо.
Николай Борисов без повече думи започна да събира най-необходимото — документи, зарядно, маратонки. Ключовете остави на масата.
— Ще ми дадеш ли нови?
— Не.
— Ще видим кой на кого ще звъни… — промърмори и излезе.
Заключих след него.
— Поеми въздух — каза Гергана. — И хапни нещо.
— Изядох един банан.
— Това не се брои, но добре. Ще съм на линия.
След като си тръгна, тишината изпълни апартамента. Отвързах телевизора от неговия профил, събрах разпилените му дреболии и ги изнесох на балкона. Никаква суматоха, никакво „къде са ми чорапите“.
Сутринта мина в кафе, работа и отчети. Обадих се за смяна на домофона.
Николай ми писа:
„Прекалих вчера. Нека поговорим.“
Отговорих:
„Вече говорихме.“
Телефонът звъня — не вдигнах.
После ново съобщение:
„Нямам къде да спя. При Виктория не мога — има котка, а аз съм алергичен.“
Изпратих му адрес на евтин хотел и няколко обяви за квартири. Активирах „Не безпокой“.
Хамалите дойдоха навреме. Подписах документите и насочих багажа му към дома на Анна Живкова.
Следобед смених кода на входа и спрях автоматичните плащания. Всичко по списък.
Вечерта получих съобщение от майка му:
— Мила, жените трябва да бъдат по-мъдри…
