Отговорих ѝ кратко:
— Ключове вече няма. Багажът му е при вас.
Седмица по-късно Николай Борисов ме причака пред входа. Стоеше неловко, с ръце в джобовете.
— Мила Маркова, стига толкова. Наех си стая. Хайде да опитаме пак. С Виктория Каменара приключих.
— От кога? — попитах спокойно.
— От вчера.
— А преди това къде беше?
— При приятели… Не започвай.
— Точно това не искам повече — „не започвай“. Искам подреден живот. Без заплахи и условия.
— Сбърках…
— Не беше грешка. Беше решение.
— Трудно ми е. Парите не стигат…
— И на мен не ми е леко. Но аз не съм ти съпруга, за да те издържам.
— Тогава поне да живеем разделени за известно време?
— Не. Подаваме молба за развод. Спокойно, без сцени.
— Мога ли да си взема нещата?
— Свържи се с Гергана Вълкова.
Той присви очи:
— Тя ли те настрои срещу мен?
— Настрои ме твоят ултиматум. Наистина ли вярваше, че ще напусна собствения си дом?
— Мислех, че ще проявиш мъдрост.
— Мъдростта не означава да търпиш всичко. Бързам.
Остана още миг, после си тръгна.
След месец внесохме документите. Още един — и разводът беше факт. Без скандали, без театър.
— Може ли да те прегърна? — попита тихо.
— По-добре не.
— Промени се.
— Да. И това ми харесва.
Разделихме се окончателно.
Поех допълнителен проект, купих си качествена прахосмукачка, разместих мебелите, настроих робота за почистване. Апартаментът утихна — само моите вещи, моят ред.
Понякога ми пишеше. Веднъж дори ме поздрави на грешна дата.
Изключих телефона.
Случайно се засякохме в магазин.
— Как си? — поде той.
— Добре съм. Работя.
— Аз… съжалявам.
— Приемам. Успех.
Прибрах се и писах на Гергана Вълкова: „Справих се.“
Тя отвърна: „Гордея се с теб.“
Мина време. Имам работа, плуване, уикенди при мама. Той — собствен път.
Не предвиди едно: човек може нито да прощава, нито да бяга. Може просто да сложи точка и да продължи.
И понякога точно това е най-правилният избор.
