В родилното отделение на болница №4 се носеше остра миризма на дезинфектант, преварено мляко и притихнала тревожност. Любка Данаилова стоеше в средата на стаята изправена като паметник на собственото си достойнство — с елегантно кашмирено палто въпреки задушния въздух, с безупречно оформена прическа и устни, свити в тънка линия. Държеше новороденото на протегнати ръце, сякаш не беше бебе, а подозрителен предмет, който не желае да доближи до себе си.
— И какво е това? — гласът ѝ проряза тишината, сух и хладен.
Анна Велизарова, пребледняла след изтощително дванадесетчасово раждане, седеше на ръба на високото болнично легло. Под очите ѝ личаха тъмни сенки, а пръстите ѝ нервно усукваха връзките на болничния халат. Не смееше да вдигне поглед.
— Син е, госпожо Данаилова. Теодор.
— Виждам, че не е момиче — изсумтя свекървата и с върха на кутрето си, украсено с тежък златен пръстен, повдигна ъгълчето на пелената. — Питам друго. На кого се е метнал такъв… тъмен? В рода на Павел всички са светлокоси, с бистри очи и бяла кожа. А този? Мургав, с очи като въгленчета и широк нос. Няма нищо общо с нашата кръв. Нищо.
Павел Ковачев стоеше до прозореца и нервно прехвърляше тежестта си от единия крак на другия. Беше привлекателен мъж — именно с онази „порцеланова“ красота, която майка му изтъкваше с гордост — но в този момент изглеждаше безпомощен. Погледът му не се спираше нито върху съпругата му, нито върху детето, а следеше изражението на Любка.
— Мамо, лекарите казаха, че… — поде несигурно той.
— Лекарите! — прекъсна го тя остро. — Аз съм живяла достатъчно, за да разбирам от хора. Наследствеността не лъже, Павле. От трънка круша не става. Предупредих те — тя не ти е равна. Обикновено селско момиче, без род, без класа. И ето резултата. Докато ти обикаляш обектите си, кой знае с кого се е забавлявала?
Гърлото на Анна се сви болезнено.
— Как можете… — прошепна тя, а сълзите потекоха. — Това е вашият внук. Погледнете му ръчичките, ушите — същият като Павел…
— В рода Данаилови ушите не са такива! — отсече Любка и рязко подаде бебето на сестрата, която едва успя да го поеме. — Да вървим, Павле. Тук не се диша. Атмосферата е… съмнителна.
Тя излезе, токчетата ѝ отекваха по плочките. Павел хвърли виновен поглед към разплаканата си жена, повдигна рамене в знак на безсилие — сякаш казваше „знаеш я каква е“ — и тръгна след майка си.
Така започна животът на Теодор с невидимия печат „чужд“.
Следващите пет години се превърнаха в бавна, изтощителна битка. Младото семейство живееше в просторния тристаен апартамент на Любка — жилище, което повече приличаше на изложбена зала: тежки кадифени пердета, кристал зад стъклени витрини, килими, по които не бива да се тича.
Йерархията беше ясно установена. Най-горе стоеше самата Любка. Под нея — дъщеря ѝ Зорница Миланова и нейните „образцови“ близнаци Борислав Ангелов и Калояна Димчева, родени година след Теодор. Павел заемаше междинно място — вечно послушен син. А Анна и детето ѝ съществуваха някъде в периферията — не съвсем семейство, но и не съвсем гости.
Обичта на бабата се разпределяше по „произход“. За Борислав и Калояна се купуваха най-скъпите играчки, на тях се позволяваше да скачат по диваните — „децата трябва да се развиват“ — счупените чаши им се прощаваха с усмивка. Теодор обаче получаваше само студени забележки.
— Не мляскай — съскаше му тя на масата, макар да беше едва на три. — Какво друго да очаква човек от такива гени.
— Не пипай пианото. Ще го разстроиш с грубите си пръсти. Бориславчо, ела да изсвириш гамата на баба.
Анна стискаше зъби. Убедена беше, че Павел ще порасне, че ще съберат пари за собствен дом. Работеше като медицинска сестра на две смени, вземаше допълнителни дежурства, прибираше се изтощена и вместо почивка чуваше: „Пак не си измила добре пода в антрето.“
Павел предпочиташе да не влиза в конфликти. Вечерите прекарваше в хола с майка си, отпивайки чай от фин порцелан, докато слушаше истории за „славното минало“ на рода. Когато Анна се осмеляваше да спомене несправедливостта, той се намръщваше:
— Ани, стига. Мама е от старата школа, иска ни доброто. Понякога си прекалено рязка. Ако си по-мека, тя ще се промени.
Но промяна не настъпи. Напрежението достигна връхната си точка на петия рожден ден на Теодор.
Анна похарчи последните си спестявания за празника. Опече торта, украси стаята с балони. Дойдоха Зорница с децата, а начело на масата седна Любка.
Теодор, облечен в бяла ризка, сияеше. Очакваше подарък от баба си — преди седмица тя беше зарадвала Борислав с огромен комплект влакче.
— Бабо — каза тихо момчето, когато всички насядаха. — Днес ще поиграеш ли с мен?
Любка остави вилицата си с бавен жест.
— От шума ти получавам мигрена — отвърна тя, без да го погледне. — И, Анна, блатовете на тортата са сухи. Да не би да си спестила сиропа? Пестиш от продуктите?
— Постарах се… — промълви Анна.
В този момент Борислав нахълта в стаята. Закръглен и разглезен, свикнал всичко да му се поднася веднага.
— Искам този! — извика той и посочи парчето с най-голямата кремава роза, вече сложено в чинията на рожденика.
— Дай му го — нареди бабата. — Ти, Теодор, и без това не понасяш сладко. Ще получиш обрив, наследствено ти е.
— Това е моето парче! — възрази момчето за пръв път и закри чинията с ръце. — Имам рожден ден!
— Я го виж ти, колко е алчен! — възкликна Зорница. — Майка ти те е научила така. Целият си на нея.
В стаята внезапно се настани напрежение, което щеше да избухне всеки момент.
