Тишината се сгъсти до задушаване.
— Скъперник! За стотинка ще се удави! — изсъска Борислав и без много да му мисли замахна.
Ръката му удари тази на Теодор. Чинията изхвърча, строши се в пода, а тортата се разплиска върху „безценния“ персийски килим, с който бабата се хвалеше пред всички гости.
За миг никой не помръдна. Любка Данаилова бавно се изправи от стола. Лицето ѝ се обагри в тъмночервено, сякаш кръвта щеше да пръсне кожата ѝ.
— Вън — произнесе тя тихо, но думата проряза въздуха. — Махайте се! Килимът… персийски е! Анна Велизарова, ти си отгледала чудовище. Изчезвайте в стаята си и да не ви виждам до утре!
Павел Ковачев стоеше прегърбен над чинията си. Дори не вдигна очи.
Анна се надигна бавно. Вътре в нея нещо се скъса — като тънка нишка, която дълго е държала тежест. Надеждата, че семейството ѝ все пак има бъдеще, се разпадна със звън, същия като от строшената порцеланова чиния.
— Няма да отидем в стаята, Любка Данаилова — гласът ѝ беше твърд и метален. — Ще си тръгнем. Завинаги.
— Ха! Къде ще се денете, боси и гладни? — изсмя се Зорница Миланова.
Анна не отвърна. Хвана плачещия Теодор за ръката, влезе в спалнята и за по-малко от десет минути нахвърля най-необходимото в две чанти. Когато излязоха в коридора, Павел ги настигна.
— Ани, какво правиш? Мама се развика, голяма работа… Утре ще ѝ мине. Къде ще ходите посред нощ?
— Отивам там, където детето ми няма да бъде унижавано — отвърна тя спокойно. — В моя живот. Ако искаш, остани. Ти така и не се откъсна от майчините си къси панталонки.
От този ден нататък времето се раздели на „преди“ и „след“.
Скитаха се по квартири, сменяха стая след стая. Живяха в общежитие, където хлебарките се разхождаха без страх. Анна работеше до изнемога — нощни смени, поставяне на инжекции по домовете, чистене на входове. Изтощението ѝ личеше във всяка крачка, но в малкия им свят имаше нещо, което в къщата на Любка липсваше — обич.
Теодор порасна преждевременно. Виждаше как майка му се прибира, влачейки крака, и въпреки това сяда до него да преглежда уроците му. Забелязваше как отказва ново палто, за да му купи учебници и енциклопедии.
— Мамо, ще стана лекар — казваше той, притиснат до рамото ѝ. — Ще лекувам хората. И теб ще излекувам, за да не се изморяваш никога. Ще имаме голяма къща.
— Ще имаме, слънцето ми — усмихваше се тя и приглаждаше тъмните му кичури. — Ти си най-голямата ми гордост.
Павел бързо изчезна от живота им. Появи се няколко пъти — пиян, оплакващ се, че майка му го тормози, и искащ пари. После спря. Превеждаше символична издръжка — беше се водил нощен пазач на минимална заплата, а реално работеше по строежи без договор. Любка разказваше на познати, че снаха ѝ е избягала с любовник и е опозорила фамилията.
Теодор учеше настървено. Захапа науката със зъби — сякаш трябваше да извоюва правото си да съществува. Завърши със златен медал. Приет беше държавна поръчка в най-престижния медицински университет. Дипломата му беше отлична. После — специализация по кардиохирургия.
От време на време до него достигаха слухове за „обичаните“ внуци в онзи дом. Борислав два пъти беше изключван от университета, строши три автомобила, купени от баба му, и продължаваше да живее на чужд гръб. Калояна Димчева ту решаваше да става модел, ту инфлуенсър, ту дизайнер, но в крайна сметка харчеше пенсията на баба си и заплатата на майка си по безкрайни купони.
Годините не пощадиха Любка Данаилова. На седемдесет и пет беше изсъхнала и озлобена жена, която се крепеше единствено на остатъците от високомерие. Апартаментът се рушеше — средства за ремонт нямаше, защото всичко отиваше за любимите внуци.
Зорница също изглеждаше съсипана — преждевременно състарена от капризите на децата си и неуспешните си бракове. Павел окончателно се пропи и обитаваше малка стаичка, превърнат в безволева сянка, която майка му по навик хокаше, макар вече без предишния плам.
Бедата се стовари в един мрачен ноемврийски вторник.
Любка седеше в кухнята и броеше стотинки за хляб. Пенсията беше свършила преди три дни — Борислав беше „взел назаем“ пет хиляди лева за „спешна работа“ и изчезнал. Внезапно гърдите ѝ проряза остра болка, сякаш нагорещено острие се заби в плътта ѝ. Въздухът натежа.
Опита се да поеме дъх, но дробовете ѝ отказаха. Чашата с чай се разби на пода.
— Боби… Кали… — изхриптя тя.
От съседната стая ехтеше музика. Борислав играеше на конзолата с приятел. Калояна лакираше ноктите си и говореше по телефона.
Любка се свлече от стола. Болката идваше на вълни, зрението ѝ се замъгляваше. Запълзя към вратата, всяко движение беше изпитание.
Когато най-после отвори, Борислав дори не се обърна.
— Бабо, затвори, течение става! — извика той, без да откъсва поглед от екрана.
— Лошо ми е… обадете се… на Бърза помощ… — прошепна тя и се строполи с лице върху същия онзи персийски килим, който някога ценеше повече от хората.
— Стига си се правила! — изсумтя Калояна. — Пак търси внимание. Вчера „сърцето“ я заболя, щом споменах нов телефон.
Разбраха, че този път не се преструва, едва когато хриптенето стихна и тялото ѝ остана неподвижно.
Линейката пристигна късно. Изтощените медици поставиха диагноза — масивен инфаркт, тежко увредени клапи.
— В интензивното, веднага. Но прогнозата е лоша — възраст, занемарено състояние — промърмори фелдшерът.
В градската болница я настаниха в коридора — свободни легла нямаше. Лежеше върху износена количка, покрита със сиво одеяло, и гледаше напукания таван, от който падаше мазилка. Около нея преминаваха сестри, стенеха пациенти, миришеше на лекарства и отчаяние.
Не си отиде веднага само защото волята ѝ беше желязна. Трябваше да види своите. Те щяха да дойдат. Щяха да помогнат — нали всичко беше правила за тях.
На втория ден се появи Зорница. Лицето ѝ издаваше по-скоро раздразнение, отколкото тревога.
— Мамо, как можа така да ни стреснеш — подхвана тя вместо поздрав. — Лекарите казват, че е нужна операция. Сложна. Квотата се чака с месеци, а ти нямаш толкова време. Ако е платено — говорим за огромна сума…
