— …операция. Тежка интервенция. Ако чакате по здравна каса — половин година минимум, а в твоето състояние това е невъзможно — довърши Зорница с равен, почти делови тон. — Ако се плати частно, говорим за сума от поне петстотин хиляди лева само за самата операция. После рехабилитация, лекарства… Откъде да ги вземем?
Любка Данаилова преглътна трудно. Устните ѝ едва се раздвижиха.
— Продайте… вилата…
— Вилата?! — гласът на Зорница прескочи в писък. — Ти добре ли си? Там почиваме всяко лято! А и Борислав искаше да сменя колата, разчитахме на тези пари… Мамо, ти си изживяла живота си. Лекарите и без това не дават гаранции. Струва ли си да се мъчиш?
Клепачите на Любка се спуснаха. Една сълза се отрони и пропълзя по слепоочието ѝ, оставяйки влажна диря по посивялата кожа.
По-късно в коридора се появи и Борислав Ангелов. От него лъхаше на алкохол.
— Бабо, слушай сега… Майка каза, че положението е зле. Ти нали не си променяла завещанието? Апартаментът си остава за мен и Калояна, нали? Да не стане така чичо Павел да предяви претенции…
Не попита как е. Не хвана ръката ѝ. Разпределяше наследството, докато тя още дишаше.
Тогава в нея нещо се срути окончателно. Всички приказки за „кръв“, за „род“, за благородство се разпаднаха като прах. Беше отгледала хора, които я чакаха да угасне. Обичала беше онези, които сега пресмятаха имоти. А тя лежеше в болничния коридор — изоставена, ненужна.
Мина седмица. Силите ѝ се топяха с всеки ден. Съзнанието ѝ често се губеше в тежка, лепкава дрямка.
Един следобед през тази мъгла от сън тя долови стъпки — твърди, уверени, не като забързаното шляпане на санитарки. Някой вървеше право към нея.
— Любка Данаилова? — прозвуча плътен мъжки глас.
Тя отвори очи с усилие. Над нея се извисяваше висок мъж в безупречно бяла престилка, която стоеше по-скоро като униформа. Тъмна коса, спретната брада, пронизващи черни очи.
Сърцето ѝ прескочи. Тези очи… Някога ги беше наричала „въгленчета“.
— Теодор? — прошепна невярващо. — Теодор Руменов?
Преди нея не стоеше онова хилаво момче с кърпени чорапогащи. Срещу нея беше зрял мъж, от когото се излъчваше спокойна сила. На табелката му със златни букви пишеше: „Д-р Т. Руменов — началник отделение, кардиохирургия“.
Погледът му беше хладен, но не жесток. Без съжаление, без злоба — просто я наблюдаваше.
— Видях фамилията ти сред новопостъпилите — каза той спокойно. — Реших да проверя лично.
— Дойде да се насладиш? — устните ѝ се изкривиха в болезнена гримаса. — Ето ме. Умирам в коридора като куче. А любимите ми… дори чаша вода не ми донесоха.
— Знам — отвърна кратко той.
Взе картона ѝ и прегледа набързо данните.
— Състоянието е критично. Тежка стеноза на аортната клапа. Белодробният оток се задълбочава. Тук нямат апаратурата, която е нужна.
— Пари също нямат — отсече тя. — Остави ме, Теодор. Аз съм ти никоя. Чужда кръв. Нали така казвах?
Той затвори папката бавно и я погледна право в очите.
— Помня. Всяка дума помня, Любка Данаилова. Как късаше рисунките ми. Как унижаваше Анна Велизарова. Как командваше баща ми.
Тя се сви, очаквайки словесен удар.
— Но има разлика между нас — добави тихо той. — Майка ми ме научи да бъда човек, не „порода“.
Извади телефона си и набра номер.
— Реанимация при втория вход. Подгответе операционна едно. Спешно. Аз ще поема случая. Разходите — на мое име. Пълен пакет.
Любка го гледаше вцепенено.
— Ще… платиш? За мен? След всичко?
Той прибра телефона.
— Операцията струва много. Твоите „близки“ нямат тези средства, а и да ги имаха — не биха ги дали. Не го правя заради теб. Правя го, защото съм лекар. И защото така би постъпила майка ми. Тя винаги повтаряше: „Прави добро и не чакай отплата.“
— Анна… тя е светица…
— Не. Просто достоен човек. Ще живееш.
Операцията продължи шест часа. Теодор стоеше над масата и държеше в ръцете си сърцето на жената, която бе наранила майка му. Ръцете му бяха сигурни. Подмени клапата, възстанови кръвообращението и се бори за живота ѝ със същата отдаденост, с която би спасил всеки пациент.
Когато Любка се събуди, не разпозна мястото. Светла самостоятелна стая, модерна апаратура, тиха сигнализация на мониторите. До леглото — ваза със свежи лилии.
В ъгъла Теодор работеше на лаптоп.
— Събуди се — отбеляза той и затвори компютъра. — Показателите са стабилни. Сърцето ти работи отлично. Като швейцарски часовник.
— Защо лилии? — прошепна тя.
— Анна каза, че са ти любими. Помоли ме да ги донеса.
Сълзите ѝ потекоха към възглавницата.
— Тя настоя да ти помогна — добави той. — Каза: „Това е майката на баща ти. Не трупай грях.“
Дните на възстановяване се превърнаха за Любка в време на болезнено прозрение. Теодор я посещаваше ежедневно. Първо мълчаха. После започнаха разговори. Тя научи, че Анна Велизарова е старша медицинска сестра, уважавана от всички. Че Теодор е женен за Ралица Стоянова — също лекар, и очакват първото си дете.
Гледаше го и за първи път виждаше истинско благородство — не онова, с което се хвалеше, а вътрешна сила и почтеност. Същото, което напразно бе търсила в разглезения Борислав.
„Роднините“ се появиха седмица по-късно. Щом разбраха, че бабата не само е оцеляла, а лежи в луксозна клиника под грижите на „успелия“ Теодор, пристигнаха всички наведнъж. И още на входа започнаха да настояват да ги пуснат при нея, без дори да подозират, че този път няма да намерят безпомощната жена от болничния коридор.
