Sferauyuta
Борис Филипов беше застанал с гръб към входната врата и грижливо увиваше с прозрачно фолио порцелановия ѝ сервиз за кафе — сватбения подарък от приятелката ѝ Лена. Светлана Велизарова клечеше до отворен кашон и внимателно подреждаше вътре блендера и кафемелачката.
— Какво правите? — гласът на Теодора Богданова прозвуча по-тихо, отколкото възнамеряваше.
Свекървата дори не си направи труда да се обърне.
— О, Теодора, днес си се прибрала рано. Чудесно, ще си спестим излишни обяснения. Време е да освободиш мястото, скъпа.
Теодора остави торбата с покупките на пода — пръстите ѝ внезапно изтръпнаха и отказаха да я държат.
— Борис, моля те, кажи ми какво става. Нищо не разбирам.
Той се извърна бавно, но погледът му се плъзна покрай нея — спря се върху стената, после върху касата на вратата, накрая върху собствените му длани, залепнали от тиксото.
— Подадох молба за развод. Документите вече са в съда. Следващата седмица ще получиш призовка.
Коленете ѝ омекнаха и тя се подпря на рамката.
— Днес се навършват пет години от сватбата ни. Освободих се по-рано от работа, взех рибай — любимия ти — и бутилка червено вино. Мислех да приготвя вечеря, да подредя масата… както първата година.
— Теодорче — Светлана се изправи, изтупа коленете си и я изгледа със снизходителното изражение, което ѝ беше до болка познато, — романтиката е хубаво нещо, но синът ми има сериозни проблеми. Бизнесът е затънал в дългове, кредитори го притискат, предстоят съдебни дела. Нали не искаш съдия-изпълнител да опише всичко?
— Какви дългове? — Теодора местеше погледа си от единия към другия. — Борис, никога не си ми казвал. Говореше, че фирмата расте, че догодина ще излезете на печалба…
— Не исках да те тревожа.
— Да ме тревожиш? Пет години сме женени, а ти не искал да ме тревожиш?
Тогава той я погледна право в очите. В този поглед имаше нещо ново — хладна пресметливост, която тя или не бе забелязвала досега, или съзнателно бе пренебрегвала.
— Чуй ме внимателно. Ако не се разведем сега, кредиторите ще вземат всичко — апартамента, колата, вилата. Ще останеш с празни ръце. Опитвам се да спася поне част от имуществото.
— Да спасиш? — гласът ѝ трепна. — Изнасяш вещите ми и го наричаш защита?
Светлана пристъпи към нея и постави длан на рамото ѝ. Жестът трябваше да изглежда утешителен, но Теодора усети само ледена тежест.
— Мило момиче, разбери нещо просто. Борис е моят син — моя плът и кръв. Моето семейство. А ти… ти си жена, която е била до него известно време. Дошла си и сега си тръгваш. Недвижимостта трябва да остане в истинското семейство.
Теодора се отдръпна.
— Вилата — прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи. — Нашата къща в Правец. Строихме я заедно. Аз плащах материалите…
— Имотът е прехвърлен на мое име — прекъсна я Светлана. — Преди година и половина ти подписа пълномощно. Не помниш ли?
Помнеше. Преди командировката ѝ във Варна Борис я беше помолил да подпише някакви документи — „чиста формалност, за да се ускори регистрацията, докато те няма“. Тя подписа, без да чете. Той беше съпругът ѝ. Най-близкият ѝ човек.
— Борис, кажи, че има грешка. Кажи, че майка ти преувеличава.
Мълчание.
— Борис!
— Мама е права — изрече тихо той, без да я гледа. — Така е по-добре за всички. Ти си млада, красива, ще срещнеш друг. А аз трябва да спася каквото мога.
Теодора стоеше в средата на собствения си дом и гледаше мъжа, с когото бе споделила пет години от живота си, сякаш виждаше непознат. Все едно истинският Борис досега се е криел зад маска и е чакал удобния момент.
— Искам да си тръгнеш още днес — добави той. — Събрах ти багажа. Куфарът е в коридора. След час ще сменят ключалките — ключарят идва.
— Гониш ме? Без предупреждение? Без разговор?
— Това не е твой дом, Теодора. Апартаментът е на мое име. Ти си само с адресна регистрация. Законът е на моя страна.
Светлана взе връзка ключове от масата и ѝ я подаде.
— Тези са за входа. Ключовете от жилището остави върху шкафа. И не прави сцени — съседите сигурно вече слушат.
Теодора машинално пое ключовете. Ръцете ѝ трепереха, но сълзи не идваха. Вътре беше кухо, сякаш някой бе изтръгнал всичко, което е изграждало живота ѝ през последните пет години.
Наведе се да вдигне торбата с покупките. Бутилката червено вино се изплъзна, претърколи се по килима, удари се в крака на масичката и спря.
Тя се втренчи в тъмното стъкло и бялата етикетка — пет години брак, събрани в една бутилка. Празнична вечеря нямаше да има. Нито днес, нито утре, нито след година.
Четиридесет минути по-късно стоеше на площадката с един куфар. Новата ключалка щракна зад гърба ѝ — звукът прониза тишината по-силно от вик.
В чантата ѝ лежаха недоизяденият стек и бутилката, която бе вдигнала почти несъзнателно. Извади телефона и набра номера на сестра си.
Галина Емилова отвори вратата към десет и половина вечерта. Беше по пижама с абсурдни жирафи, а лицето ѝ бе намазано с бяла глинена маска.
— Тео? Какво става? Защо си с куфар?
Щом прекрачи прага, Теодора се разплака — тихо, разкъсано, размазвайки спиралата по бузите си.
Жилището на Галина в Ботевград беше малко — едностайно на първия етаж, с прозорци към вътрешен двор. Сестра ѝ го наемаше трета година и често се оплакваше от влагата и шумните съседи отгоре, но сега тези стени изглеждаха като убежище.
Галина я настани на дивана, пъхна в ръцете ѝ чаша горещ чай и седна до нея, без да сваля маската, без да задава въпроси. Просто я прегърна и я държа, докато сълзите секнат.
— Изгони ме — прошепна накрая Теодора. — Борис. Подал е за развод, прехвърлил вилата на майка си, сменил ключалките. Каза, че съм била просто жена, която е била до него известно време.
— Мръсник — изсъска Галина. — Абсолютен мръсник.
— Твърди, че е заради дългове. Че иначе кредиторите ще вземат всичко.
— И ти му вярваш?
Теодора поклати глава.
— Вече не знам на какво да вярвам.
Първите три дни почти не стана от дивана. Галина излизаше рано за работа, оставяше на нощното шкафче сандвич и чай, а Теодора лежеше и следеше как слънчевият лъч бавно се мести по стената.
Мислеше си, че е на трийсет, без собствен дом, без съпруг, дори без зимното си палто — останало в гардероба, забравено в бързината.
На четвъртия ден Галина се прибра по-рано. Захвърли на дивана черен чувал за боклук и скръсти ръце.
— Стига толкова.
— Галя, не мога…
— Можеш. Ставай. Ще разопаковаме куфара, ще изперем дрехите, ще направим списък какво ти липсва. После ще ми разкажеш всичко от самото начало — подробно, без да спестяваш нищо. И ще измислим как да продължиш.
Теодора понечи да възрази, но срещна твърдия, решителен поглед на сестра си — същия като на майка им — и се подчини.
Багажът беше събран набързо: рокли, натъпкани между бельо, една обувка без чифт, пуловер с откъснат ръкав. Най-отдолу лежеше стар бележник с изтъркана кожена подвързия — нейният дневник от преди години, който сякаш чакаше да бъде отворен.
